Читать «ЧОВЕК НА ИМЕ УВЕ» онлайн - страница 28

Застава по средата на стаята и зяпва тавана. Трябва да премери добре, преди да започне, казва си той. Трябва да центрира дупката. Най-лошото, както Уве знае, е, че когато някой просто направи дупка на тавана, може да я изкриви.

Отива за метър. Премерва отстоянието до всеки от четирите ъгъла – два пъти, за да е напълно сигурен – и отбелязва центъра с кръстче.

Уве слиза от стола. Обикаля, за да е сигурен, че найлонът е точно на място. Отключва вратата, за да не се налага да я разбиват, когато дойдат за него. Вратата е солидна. Ще служи още много години.

Облича сакото от костюма и проверява дали пликът е във вътрешния джоб. Най-сетне обръща снимката на съпругата си, поставена на прозореца, за да гледа към бараката. Не иска тя да вили какво ще прави той, но пък, от друга страна, не смее да я захлупи. Съпругата на Уве кипва ужасно, когато се озоват на място без хубав изглед. Тя има нужда да гледа „нещо, на което му личи, че е живо“, все казваше тя. Затова той я обръща към бараката Същевременно си мисли, че котката Досада ще дойде отново. Съпругата на Уве обичаше всички с име котката Досада.

Взема бормашината, посяга към куката, качва се на стола и започва да пробива. Първия път, в който на вратата се звънва, той решава, че е грешка, и затова не обръща никакво внимание на звука. Втория път разбира, че някой звъни тъкмо на неговата врата и тъкмо затова не обръща внимание.

На третия път Уве оставя бормашината и поглежда ядно вратата. Сякаш се опитва само със силата на мисълта си да убеди онзи, който е навън, да изчезне. Не се получава. Въпросният човек очевидно мисли, че единственото разумно обяснение да не му отварят вратата е, че никой не е чул.

Уве слиза от стола, минава по найлона през хола и излиза в антрето. Наистина ли е чак толкова трудно да се самоубиеш, без да те прекъсват на всяка крачка?

– Какво? – кипи Уве, когато отваря вратата със замах.

Дългуча едва успява да отдръпне едрата си глава, за да не го порази вратата.

– Здрасти! – възкликва доволно Бременната, макар и от половин метър по-ниско.

Уве свежда поглед към нея, след това вдига глава към него. Дългуча е зает да опипва всяка част от лицето си с известно нежелание, сякаш се опитва да провери дали всичките му части са все още на място.

– Това е за вас – започва тя приятелски, след това тиква синя пластмасова кутия в ръцете на Уве.

Уве я поглежда скептично.

– Бисквитки – обяснява окуражително тя.

Уве кима бавно, сякаш за да потвърди, че е разбрал.

– Много сте изтупан – усмихва се тя.

Уве кима отново.

И тогава тримата зачакват някой да каже нещо. Накрая жената поглежда Дългуча и клати отчаяно глава.

– Моля те, скъпи, престани да се занимаваш с лицето си – шепне тя и го побутва.