Читать «ЧОВЕК НА ИМЕ УВЕ» онлайн - страница 25

– Шшшт! – сръчква го приятелката с омазаните очи.

Уве не отговаря.

Минава покрай табелата, на която ясно пише, че е забранено моторни превозни средства да влизат в квартала. Онзи с Бременната чужденка очевидно не може да чете, макар Уве много добре да знае, че е напълно възможно да не го е видял. А той е наясно, защото лично го е сложил. Изпълнен с негодувание, той продължава по тясната алея между къщите и набива крак, така че всеки, който го види, ще си помисли, че се опитва да изравни асфалта. Като че ли не беше станало достатъчно зле заради откачалките, които живеят на улицата, мисли си той. Като че ли целият квартал се е превърнал в тъп полегнал полицай в еволюционно развитие. И надувкото с аудито, и русия бурен в къщата почти срещу тази на Уве, а в края на редицата и комунистическото семейство с дъщерите тинейджърки и червените им коси, късите панталонки, обути върху панталони, с наплескани лица като на еднакви миещи мечки. Сигурно точно сега се бяха изнесли на екскурзия до Тайланд, но капо и да е.

В къщата до Уве живее двайсет и пет годишният, който скоро ще стигне четвърт тон. Ходи с дълга коса като жена и ненормални тениски. Живееше с майка си, докато преди около година тя не почина от някакво заболяване. Очевидно се казва Джими, така каза съпругата на Уве. Уве няма представа с какво се занимава Джими; най-вероятно с нещо престъпно. Освен ако не си изкарва прехраната като дегустатор на бекон.

В къщата в другия край живее Руне с жена си. Уве не би нарекъл Руне „враг“... всъщност би могъл. Всичко, което се скапе в сдружението на съседите, започва с Руне. Двамата със съпругата му Анита се преместиха в същия ден като Уве и Соня. По онова време Руне караше волво, но по-късно си купи беемве. Няма начин да увещаеш човек, който ги върши такива.

Руне осъществи преврата, който разкара Уве от председателския пост на сдружението. Ето какви ги натвори. По-високи сметки за електричество, велосипеди, които не се прибират в навеса, хора, които дават на заден с ремаркета насред квартала, макар да пише ясно, че това е забранено. Уве отдавна е предупредил за тези ужасии, но никой не го чува. Оттогава не се весна на нито едно събрание на сдружението.

Устата му се сгърчва всеки път, сякаш се кани да се изплюе, когато си помисли за сдружението на живеещите там. Сякаш те са нещо гадно.

Той е на петнайсет метра от счупената си пощенска кутия, когато вижда Русия бурен. Първоначално не разбира какви ги върши. Тя се поклаща на пети по средата на алеята и сочи истерично към къщата на Уве.

Малкото джафкащо нещо – по-скоро помияр, какво ти куче – което пикае на плочите на Уве, търчи около краката ѝ.

Бурена изкрясква нещо толкова гръмко, че слънчевите очила се плъзват чак до върха на носа ѝ. Помиярът започва да лае още по-силно. Значи смотанячката най-сетне се е побъркала, мисли си Уве, застанал предпазливо на няколко метра зад нея. Едва тогава разбира, че тя не сочи неговата къща. Хвърля камъни. Не ги хвърля по къщата. Мята ги по котката.