Читать «ЧОВЕК НА ИМЕ УВЕ» онлайн - страница 24

Е, така правеше преди.

Преди.

Съпругата на Уве харесваше младия дебелак. След като майка му почина, тя ходеше у тях веднъж седмично и му носеше храна.

– Поне от време на време да хапне нещо домашно сготвено – казваше тя.

Уве ѝ обърна внимание, че малкият никога не връща кутиите, и добавяше, че дори не е забелязал разликата между храната и кутията. Тогава съпругата му казваше, че прекалява.

И той преставаше.

Уве изчаква крадеца на кутии да се разкара, преди да слезе от сааба. Дръпва дръжката на вратата три пъти. Затваря вратата на гаража. Дръпва вратата на гаража три пъти. Тръгва по тясната алея между къщите. Спира пред навеса за велосипеди. На стената е подпрян женски велосипед. Отново. Поставен е точно под надписа, който ясно подчертава, че колелата трябва да се оставят на определеното за целта място.

Уве грабва велосипеда. Предната гума е спукана. Той отключва навеса и прибира велосипеда в края на редицата. Заключва вратата и дръпва бравата три пъти. В същия момент чува младежки глас току до ухото си.

– Ало! Какви ги вършиш?

Уве се обръща и се озовава очи в очи с хлапак, застанал на няколко метра от него.

– Прибирам велосипеда в навеса за велосипеди.

– Не може да ги вършиш такива.

Като се вглежда, предполага, че малкият е към осемнайсет. По-скоро юноша, ако трябва човек да е точен.

– Напротив, мога.

– Само че аз го поправям! – избухва младежът с фалцет.

– Това е женско колело – опъва се Уве.

– Е, и?

– Значи не е твое – заявява снизходително Уве.

Младежът пъшка и извива очи. Уве пъхва ръце в джобовете си, сякаш въпросът е приключен.

После благоразумно мълчат. Момчето наблюдава Уве, сякаш Уве е адски тъп. В отговор Уве наблюдава съществото пред себе си, сякаш единственото, което прави, е да разхищава кислорода. Зад младежа Уве забелязва втори подобен екземпляр. Още по-слаб е от първия и с нещо черно около очите. Вторият младеж подръпва лекичко якето на първия и прошепва нещо от сорта на „не създавай неприятности“. Приятелят му рита гневно снега, сякаш снегът е виновен.

– Това е велосипедът на приятелката ми – изломотва най-сетне той.

Казва го по-скоро примирено, отколкото възмутено. Маратонките му са прекадено големи, а дънките – прекадено тесни, забелязва Уве. Горнището на анцуга му е издърпано до брадичката, за да го защити от студа. Обраслото му с косми лице е покрито с черни точки, а косата му изглежда така, сякаш някой го е спасил от удавяне във варел, като го е изтеглил за кичурите.

– А тя къде живее?

С огромно усилие, сякаш е ранен с упойваща стрела, съществото изпружва ръка към къща в далечния край на улицата на Уве. Точно там живеят комунистите, които се опитваха да прокарат реформата с боклука. Имат и дъщери. Уве кима предпазливо.

– Значи може да го извади от навеса – заявява той и почуква мелодраматично по надписа, който забранява велосипедите да се оставят извън бараката. След това се обръща и се отправя към дома си.

– Заядлив дъртак! – изкрещяна младежът след него.