Читать «ЧОВЕК НА ИМЕ УВЕ» онлайн - страница 12

Отново слиза по стълбите. Прибира ключа от тавана на мястото му зад радиатора в малкия коридор. „Намали темпото“, му казаха онези. Пасмина от трийсет и една годишни фукльовци, които работят с компютри и отказват да пият нормално кафе. Цяло едно общество, в което никой не знае как да даде заден с ремарке. А от него нямали нужда. Че това разумно ли е?

Уве слиза в хола и пуска телевизора. Не гледа нито една програма, но не може цяла вечер да седи сам като някой малоумния и да зяпа стените. Вади чуждоземската храна от хладилника и започва да яде с вилица направо от пластмасовата кутия.

Вторник вечер е, той е отказал абонамента за вестник, изключил е радиаторите и е угасил всички лампи.

Утре ще забие куката.

4

ЧОВЕК НА ИМЕ УВЕ

ОТКАЗВА ДА ПЛАТИ НАДЦЕНКА ОТ ТРИ КРОНИ

Уве ѝ подава цветята. Две са. Разбира се, че не трябва да са две. Само че всяка нещо си има граница. Принципен въпрос, обяснява ѝ Уве. Затова купи две.

– Нищо не е както трябва, когато те няма – измърморва той и подритва замръзнала буца пръст.

Съпругата му не отговаря.

– Довечера ще завали сняг – подхвърля Уве.

По новините казаха, че нямало да вали сняг, но както Уве често изтъква, щом така разправят, значи ще бъде обратното. Подчертава пред нея, че е така, тя обаче не отговаря.

– Не е естествено по цял ден да обикалям къщата, когато те няма. Не се живее така. Друго нямам какво да кажа.

Тя не отговаря и този път.

Той кима и отново подритва буцата пръст. Не разбира хората, които горят от нетърпение да се пенсионират. Как е възможно човек цял живот да копнее за деня, в който ще се окаже излишен? Ще се мотае, ще бъде в тежест на обществото. Що за човек би искал подобно нещо? Ще си стои вкъщи и ще чака да умре. Дори по-лошо: ще чака някой да дойде и да го откара в дом. Да зависиш от други хора, за да отидеш до тоалетната. Уве не може да си представи нищо по-лошо. Съпругата му често се шегува и разправя, че той е единственият човек, който предпочита да го положат в ковчег, вместо да го карат с вай на социални грижи. Може и да е така.

Уве бе станал в шест без петнайсет. Направи кафе за себе си и за съпругата си, провери радиаторите, за да се увери, че тя не ги е засилила тайно. Стояха си непипани от вчера, но той ги намали още малко, за всеки случай. След това си взе якето от кукичката в коридора, единствената от шестте, която не беше скрита под нейните дрехи, и се отправи на обичайната си обиколка. Забеляза, че е станало студено. Почти беше време да смени тъмносиньото есенно яке с тъмносиньото зимно.

Винаги знае кога ще вали сняг, защото съпругата му започва да мрънка да пуснат отоплението в спалнята. Пълна лудост, която се появява всяка година. Защо да пълни гушите на директорите на отоплителните компании заради незначителни промени в сезоните? Пет градуса по-висока температура струва хиляди крони всяка година. Знае, защото лично го е изчислил. И така, всяка година той сваля стария дизелов генератор от тавана, с който се сдоби по време на размяна на вещи в замяна на грамофон. Свърза го с духалка, която купи за трийсет и девет крони на разпродажба. След като генераторът зареди духалката, тя работи трийсет минути на малката батерия, която Уве е свързал с нея, и съпругата му я държи от своята страна на леглото. Може да я пусне два пъти, преди да си легнат – само два пъти, няма нужда да се отпускат чак толкова („Дизелът не е без пари“). Тогава съпругата на Уве кима и както винаги се съгласява, че Уве сигурно е прав. След това цяла зима тайно засилва радиаторите. Всяка година е същата работа.