Читать «ЧОВЕК НА ИМЕ УВЕ» онлайн - страница 10

– Аз да не съм някой идиот, бе! – съска Уве.

Дългуча кима бързо.

– Не, не, разбира се, че не.

Уве поглежда таблото.

– Сега пък какво прави?

Дългуча кима приятелски.

– Измерва колко мощност е останала в акумулатора. Прави го, преди да превключи от електричество на петрол. Това е хибрид...

Уве не отговаря. Вдига прозореца и оставя Дългуча навън с отворена уста. Поглежда в лявото огледало. След това извръща поглед към дясното. Дава заден и японската кола изпищява от ужас, след това успява да прекара ремаркето съвършено точно между собствената си къща и къщата на некомпетентния си нов съсед, слиза и подхвърля ключовете на кретена.

– Сензори за заден, сензори за паркиране и подобни дивотии. Човек, на когото му е необходимо всичко това, за да направи заден с ремарке, не би трябвало да се заема с подобна задача.

Дългуча кима ведро.

– Благодаря за помощта – провиква се той, сякаш Уве не е ръсил обиди по негов адрес през изминалите десет минути.

– Не трябва да ти се позволява дори да пренавиваш касетка – мърмори Уве.

Бременната жена продължава да стои, кръстосала ръце, но вече не е толкова гневна. Благодари му с кисела усмивка, сякаш се опитва да не избухне в смях. Тя има най-големите кафяви очи, които Уве е виждал.

– В този квартал е забранено за автомобили и би трябвало да се съобразявате, мама ви стара! – изсумтява Уве, преди да се отправи към къщи.

Спира по средата на павираната пътека между къщата и бараката за инструменти. Бърчи нос, както правят мъжете на неговата възраст, и цялата горна част на тялото му се сгъва. След това се отпуска на колене и приближава нос към плочите, които през година без изключение вдига, за да ги преподреди, независимо дали се налага, или не. Подушва отново. Кима на себе си. Изправя се.

Новите му съседи продължават да го наблюдават.

– Пикня! Навсякъде е опикано! – ръмжи той.

Сочи плочите.

– До-бре – отвръща чернокосата.

– Нищо подобно! Нищо не е добре!

След тези думи си влиза вкъщи и затваря вратата.

Отпуска се на един стол в антрето и остава там дълго. Тъпата жена. Защо ѝ трябваше да се довлича тук със семейството си, след като не могат да прочетат дори табелата, поставена пред очите им? В този квартал е забранено за автомобили. Всички го знаят.

Уве отива да си закачи палтото сред морето от връхни дрехи на съпругата си. Промърморва „идиоти“ към затворения прозорец, просто за всеки случай. След това влиза в хола си и зяпва тавана.

Няма представа колко време е престоял там. Унесен е в собствените си мисли. Отнесъл се е нанякъде, сякаш е потънал в мъгла. Никога не е бил от хората, които си позволяват подобни волности, никога не е мечтал, но напоследък има чувството, че нещо в главата му се изкривява. Все по-трудно му е да се съсредоточава. Това никак, ама абсолютно никак не му харесва.

Когато на вратата се звънва, има чувството, че се изтръгва от топлината на съня. Потрива очи, оглежда се, сякаш се срамува, че някой го е видял.

На вратата се звънва повторно. Уве се обръща и поглежда звънеца, сякаш да му подскаже, че трябва да се засрами от себе си. Прави няколко крачки в коридора и усеща, че тялото му е сковано като втвърдил се гипс. Не може да определи дали скърцането идва от дъските на пода, или от собственото му тяло. „Сега пък какво? – пита той вратата още преди да отвори, сякаш тя има готов отговор. – Сега пък какво?“ – повтаря той, отваря със замах и тригодишното момиченце отстъпва неочаквано назад и сяда.