Читать «ЧОВЕК НА ИМЕ УВЕ» онлайн - страница 14

Докато прекосяваше паркинга, подмина Бременната чужденка от съседната къща. Тя държеше тригодишното дете за ръка. Русият дългуч вървеше до нея. Тримата видяха Уве и помахаха весело. Уве не отвърна. Първо се канеше да спре и да ѝ се накара, че позволява на децата да тичат по паркинга, сякаш е общински парк. След това реши, че няма време.

Подмина първо тях, след това и редиците къщи, съвсем като неговата. Когато се преместиха, къщите тук бяха само шест; сега бяха станали стотици. Имаше и гора, но сега се издигаха само къщи. Всичко, разбира се, беше платено със заеми. Днес всичко ставаше така. Пазаруваше се на кредит, караха електрически автомобили, викаха хора, които да сменят изгоряла крушка. Слагаха подове от ламинат, електрически камини и какво ли не. Обществото очевидно не виждаше разликата между правилния контакт за бетон и шамар. Изглежда, така е било писано.

Отне му точно четиринайсет минути до цветарския магазин в центъра. Уве ревниво спазваше всяко ограничение на скоростта, дори на отсечката, където трябваше да се шофира с петдесет километра, но наскоро се бяха появили разни идиоти, които надуваха до деветдесет. На собствените си улици правеха полегнали полицаи, забождаха обидно много знаци „Играят деца“, но когато минаваха покрай къщите на други хора, това вече нямаше значение. Уве изтъкваше този факт пред съпругата си всеки път, когато минаваха оттук през последните десет години.

Става още по-зле, обикновено добавяше той, в случай че по чудо тя не го бе чула миналия път.

Днес, едва минал два километра, черен мерцедес се лепна на по-малко от ръка разстояние от сааба му. Уве натисна спирачките три пъти, за да му даде знак. Мерцедесът му присветна нервно с дълги фарове. Уве изсумтя в огледалото за обратно виждане. Да не би да беше длъжен да се разкара от пътя веднага щом някой тъпак реши, че ограничението за скоростта не важи за него? Как не! Уве не помръдна. Мерцедесът отново присветна с дълги. Уве намали. Мерцедесът наду клаксона. Уве намали на двайсет. Когато стигнаха билото на хълма, мерцедесът го задмина със злобно ръмжене на двигателя. Шофьорът, мъж на четирийсет и няколко, с вратовръзка и бели кабели, провиснали от ушите, вдигна пръст към Уве. Уве отвърна на жеста както всички други мъже на определена възраст с прилично възпитание: докосна с върха на пръста слепоочието си. Човекът в мерцедеса се разкрещя и слюнката му се разхвърча по предното стъкло, след това настъпи педала и се отдалечи.

Две минути по-късно Уве спря на червен светофар. Мерцедесът беше последен на опашката. Уве му пусна дълги. Забеляза как шофьорът изви глава назад. Белият кабел се измъкна от ухото му и се удари в таблото. Уве кимна доволно.

Светна зелено. Опашката не помръдна. Уве наду клаксона. Нищо. Той поклати глава. Сигурно шофьорът най-отпред беше жена. Или пък имаше работници на пътя. Уве изключи от скорост, отвори вратата и излезе от автомобила, въпреки че двигателят продължаваше да работи. Изправи се на пътя, подпрял ръце на хълбоци, и се вгледа напред, изпълнен с нещо като Херкулесово раздразнение: точно така би застанал Супермен, ако се окажеше в задръстване.