Читать «Кървавата река» онлайн - страница 24

Той погледна Клиъруотър и видя, че е напрегната — беше се свила на седалката и не помръдваше.

Стив стисна успокоително ръката й.

— Отпусни се! Преди малко ти харесваше да летиш, нали? Какво има?

Тя стисна устни.

— Не ми е ясно за какво говорите. Разбирам само, че нещо не е в ред и че си много ядосан. Кадилак трябваше да дойде с нас. Тогава двамата подземни хора щяха да са свободни да вървят, където искат.

— Права си. Това щеше да направи нещата много по-прости. Но идеята беше да се раздели рискът, така че… ако този самолет или самолетът на Келсо бъде свален, един от вас двамата все още да има шанс да се прибере у дома.

Устата й се отпусна малко.

— Всички ще се приберем у дома. Не сме ли родени всичките в сянката на Талисмана?

— Ти и Кадилак може би. Мисля обаче, че той не се интересува много за останалите от нас. Не се безпокой за Келсо. Джоди и аз ще се оправим с него. Той е от онези хора, които се чувстват щастливи само когато се оплакват. Иначе има добро сърце.

„А ако установя, че не е, аз лично ще пробия дупка в него…“

— Страхувам се от Бялата смърт.

— Ти? — Стив се засмя. — Хайде стига! Ти не се плашиш от нищо! Вие с Кадилак сте видели повече от тези неща, отколкото всеки от нас! Келсо е преживял три зими, Джоди е оцеляла една. Аз съм този, който трябва да се страхува!

— А страхуваш ли се?

— Не… Аз имам теб, нали? Вярвай ми. Накрая всичко ще бъде добре.

— Да, знам — каза Клиъруотър. — Дори ако ние с теб не доживеем да го видим.

Понеже трябваше да следва самолета пред тях, Стив не можеше да види лицето й и да разбере какво точно има предвид с тази загадъчна бележка.

Усетила, че го е разстроила, Клиъруотър добави:

— Вярвам ти. Животът ми е в твоите ръце. Такава е волята на Талисмана.

Стив пак погледна облака вдясно, след това насочи вниманието си към самолета на Келсо.

— Защо винаги трябва да се връщаме към това проклето пророчество? Нямам ли и аз дял в онова, което чувстваш?

— Но аз наистина го дължа на теб, златен мой. Ти наистина…

— Да… — Стив погледна право напред. Сигурно бе прекрасно да има някой, на когото да можеш да се осланяш. Някой, който истински да държи на теб, който поема всичките ти грижи, прави всички пресмятания и се грижи да не ти се случи нищо лошо. Защо винаги ставаше така, че той трябваше да се грижи за всички?

Може би така ставаше с хора, които обичаха да дърпат конците. Но Джеферсън 31-ви, настоящият Генерален президент — с когото се беше срещал, — изнасяше най-голямото шоу на земята. Човек можеше да е повече от сигурен, че той не дава пукната пара за никого под себе си. Включително за Стивън Рузвелт Брикман. Личеше му по очите. Джеферсън беше от хората, които могат да те изпратят до вратата, да ти се усмихнат приятелски, да те потупат бащински по рамото — и да знаят, че извиканият от тях наказателен взвод те чака в коридора.