Читать «Кървавата река» онлайн - страница 118
Патрик Тили
— Той няма да дойде, докато не стане време за тръгване — каза Ани. — Барт не чака влакове… те чакат него. — За щатския началник на полицията и другите високи жици имаше запазено специално купе, Ани беше пътувала в него с Барт на идване и щеше да пътува по същия начин обратно. — Не е необходимо да чакаш, ако си имаш някаква работа.
— Искам да остана — каза Роз. — Не се виждаме толкова често и…
— Знам. — Ани се усмихна тъжно. — И сега, когато татко Джак си отиде…
Гледаха се известно време мълчаливо, после Роз каза:
— С мен се случват някои неща. Не мога да обясня, но… Ще отида горе.
Ани я погледна смаяна.
— А какво ще стане с учението ти? Означава ли това, че ще напуснеш лекарския институт?
— Не знам. Може би ще ми позволят да запиша втори курс. Знаеш как е. Разбрах, че съм необходима другаде.
Ани се огледа, след това зашепна:
— Това има ли нещо общо със Стив?
Роз кимна.
Ани помисли върху новината и, изглежда, стигна до някакво решение. Погледна най-близкия часовник, после поведе Роз за ръка към един коридор, който свързваше двете платформи.
— Не мислех, че трябва да го знаеш, но след онова, което ми каза при паметника — че Стив е жив, и онова, което ми каза току-що, трябва да ти призная нещо. Особено след като вече може би никога няма да се видим. — Онова, което щеше да каже, очевидно изискваше голяма емоционална сила.
Роз се накани да я прекъсне, но Ани хвана ръцете й.
— Не! Изслушай ме. Направих всичко по силите си да възпитам и двама ви по Книгата във всичко, което една майка-настойничка е длъжна, но при толкова дългото отсъствие на татко Джак това не беше лесно. Спомням си времена, когато бих могла да бъда по-мила и по-грижовна, и знаех, че вие искахте да съм такава, но… не бях.
— И знаеш ли защо? — продължи тя. — Във вас двамата имаше нещо. Начинът, по който си приказвахте, без да говорите, ме плашеше. Може би си въобразявах, но когато бяхте заедно… аз и татко Джак, и останалият свят сякаш бяхме изключени за вас. Вие бяхте различни. Особени. Разбираш ли какво искам да кажа?
— Да…
— Да, вие наистина сте особени. Не ме питай как и защо. Никой не ми го е казал. Много неща не ми казаха, но аз разбрах. — Ани пое дълбоко дъх и сложи ръце върху раменете на Роз. — Аз не ви носих в себе си, мила. Нито теб, нито Стив.
— О, Ани…
— Замълчи! Ти току-що завърши част от обучението си в Института за живот…
— Да, но не по акушерство. Това е семеен въпрос.
— Но ти знаеш приблизително как става това… искам да кажа как се раждат хората…
— Разбира се. Беше ни показана серия от видеографики.
— Е, когато влезеш в родилната зала, ти правят пълна упойка. Предполага се, че е за облекчаване на раждането, и обикновено губиш съзнание, но при мен не стана така. Призля ми и повърнах върху докторите, изплаших се и затворих очи, все едно съм изгубила съзнание. И те прекъснаха упойката.
— Никой не допускаше, че поглеждам крадешком продължи Ани. — И двата пъти беше едно и също.
