Читать «Кървавата река» онлайн - страница 116

Всички се подчиняваха на заповедите на Първото семейство, защото вярваха, че това е правилно, а не защото са принудени. Семейството ти е дало живот, хранило те е, отгледало те е, отредило ти е важна роля в обществото, чувство за цел и обещание за по-добро бъдеще. Генералният президент, подобно на предшестващите го, те смята за своя собствена кръв; всички са синове и дъщери на едно голямо семейство. И също като бащата на всяко семейство, Генералният президент вярва, че ще отвърнеш по подобаващ начин на това доверие. Плюс неумиращата благодарност и доживотно послушание. Наказания се налагаха само на онези, които не оправдаваха доверието. Такова ирационално поведение беше продукт на болен ум — заболяване, което се смяташе за силно заразно. Нарушителите на Кодекса бяха като носители на чума; те трябваше да се отстраняват от обществото и ако не можеха да се излекуват, трябваше да бъдат унищожавани.

Роз и Ани се насладиха на чаша джава до прохладните фонтани и зеленината в просторния централен петоъгълник под извисяващия се, изпълнен със светлина купол. Той беше не само източник на осветление, неговата топлина и яркост загатваха какъв ще бъде животът под лъчите на слънцето — поколения бяха умрели, без да са го видели. Тучната зелена широколистна растителност беше израснала от семена, грижливо запазени от Първото семейство. Назад в Старото време, преди от адските огньове да се родят мютите, повърхността на земята също била зелена. Сега дърветата и тревата там бяха кървавочервени, розови като плът и оранжеви като огнено кълбо, но един ден всичко това щеше да се промени. Когато въздухът и земята бъдеха очистени от всичко нечисто, щеше да бъде създаден нов свят; свят, в който щеше да царува простотата и добротата, загубени по пътя, и — както се пее в песента — добрите стари момчета щяха да се върнат при „зелените, зелени хълмове на дома…“

Роз гледаше търговския център и широките тротоари, облени в светлина, пълни с въздух, цвят и движение, и мислено го сравняваше със сивата, приличаща на буца сгур фасада на Рузвелт/Санта Фе, нейния дивизионен дом.

— Какъв ли е животът там, в другата половина… — обърна се тя към Ани. — Вярвам, че ще си добре там с вуйчо Барт. Струва ми, че веднъж ме води там. Когато бях… шестгодишна?

— Пет…

— Беше доста луксозно.

— Сигурно е по-добро от квартирата, в която започнахме живота си с Джак. Барт живее по-добре от повечето от нас, но… той върши важна работа. Когато високите жици от Черната кула отидат да го видят, няма да седят с колене до брадичката, нали така? — Ани посочи с ръка наоколо. — Запомни ми думите. Един ден навсякъде ще е също като тук.

Качиха се на елеватора за най-горната галерия с изглед на югозапад. Заради погребението на Роз й беше даден пропуск от вътрешния щат У, който й позволяваше да остане едно денонощие с Ани. Взеха саковете си от стаята на портиера, набраха целта на пътуване, пъхнаха идентификационните си карти и се отписаха от регистъра за квартира.