Читать «Кървавата река» онлайн - страница 119

— Сигурна ли си? — Роз беше объркана; не изненадана, а по-скоро любопитна.

— Съвсем. Както ти си сигурна, че Стив е жив. Откъде знам, е друг въпрос. Бяхте ми дадени и двамата да се грижа за вас. Но вие дойдохте отнякъде другаде. Може би затова винаги имах чувството, че сте особени… и изглежда, съм била права.

— Означава ли това, че Стив всъщност не ми е роден брат?

— Не мога да кажа. Но няма причина, поради която трябва да е. — Ани се усмихна. — Освен факта, че двамата винаги сте били по-близки от двете половинки на един бургер.

Прегърнаха се и Роз целуна Ани по бузите.

— Благодаря, че ми каза. Но това не променя чувствата ми към теб. Ти беше мила и грижовна и няма да позволя нито на теб, нито на някой друг да каже, че не си майка. Няма значение коя ме е износила. Ти си тази, която ме е отгледала.

— Просто си вършех работата — каза Ани.

— Ти направи повече от това и що се отнася до мен, ние винаги ще сме роднини. И ако Стив беше тук, той щеше да се чувства по същия начин.

Ани се отдръпна и извади друга кърпа. Попи сълзите си, после си издуха носа.

— Сега къде отиваш? В щат У?

— Да, но няма защо да бързам. Освободена съм от занимания до утре.

— Бих предпочела да тръгнеш сега — каза Ани. — Гласът й бе пресекнат от вълнение. — Совалката скоро ще пристигне и… не искам вуйчо ти Барт да се разстройва. Той не обича да гледа сълзи. Така че тръгвай… хайде! — Тя внимателно сгъна кърпичката и отново избърса сълзите си.

Роз преметна чантата си през рамо и стисна ръката на Ани.

— Довиждане…

После се обърна и тръгна по коридора. Когато погледна назад, Ани я нямаше. Роз видя белия експрес „Транс-Ам“ — вагоните в червено и синьо се плъзнаха плавно и спряха. Тя наведе глава и тръгна към площадката за излизане.

Макар че перонът беше претъпкан, нямаше блъскане за места — всеки си имаше резервация. Ани мина през совалката към купето ВИП и зачака Барт и неговия малък антураж да се появят.

Беше радостна, че е споделила дълго пазената тайна. Татко Джак беше умрял, без да я знае, но тъй като той беше само назначен настойник на децата, за него това не би значило толкова много. Сега, след като каза на Роз, Ани се чудеше дали е постъпила правилно. Надяваше се да е така. Ако Семейството беше набелязало друго бъдеще за тях, може би беше добре да знаят, че не са били износени от нея. Щеше да е тяхна задача — ако имаха такова намерение — да разберат защо. И откъде са дошли.

Видя Барт да идва с количка на перона и се сети, че беше отпратила Роз, без да я накара да обещае, че няма да каже на никого, освен на Стив за наученото. Но вече беше много късно да направи нещо. Трябваше да разчита на здравия й разум.

Когато разкри тайната, Ани очакваше товарът на плещите й да олекне, но бремето си остана. Тя не беше разказала цялата история. Откъде знаеше — с такава сигурност, — че Стив и Роз не бяха родени от нея?

Докато се преструваше, че е в безсъзнание, беше наблюдавала изпод мигли как вадеха изпод краката й бебетата с набръчкани личица и стиснати юмручета и как след това ги вдигаха и ги шляпаха да си поемат въздух. И в двата случая те бяха реагирали с давещи се писъци, както всички бебета в първия миг от живота си. Но вместо обичайните сиво-бледоморави телца, които бързо се променят до кремаворозови, когато дробчетата се напълнят с въздух, бялата кожа на нейните две новородени деца беше покрита с неправилни петна от черно, кафяво и масленозелено. А тези деца бяха създадени, като всички раждани деца, от семето на Джордж Уошингтън Джеферсън 31-ви, сегашният Генерален президент…