Читать «Кървавата река» онлайн - страница 114

Ани имаше предвид обещанието на Семейството да си възвърне Света със синьото небе през 3000 година от новата ера.

— От онова…

Роз рязко спря. Щеше да каже: „от онова, което ми каза Стив“, но за Ани Стив не се беше върнал от „Луизианската дама“ — официално той беше мъртъв: изчезнал над Уайоминг миналата година. Тя подхвана друга мисъл.

— … хм, от онова, хм, знаеш, което човек чува из университета. От хора, които имат роднини на ешелоните…

— Да?

— Че ще продължи много по-дълго.

— Слухове! — сряза я Ани. — Никога не съм чувала татко Джак да разпространява такива безпочвени слухове. И не искам да ги чувам от теб. Нито сега, нито никога.

Седяха известно време мълчаливи, после Ани извади кърпичка и изтри сълзите от очите си.

— Знаеш ли какво искам? Да се направи възпоминание за татко Джак и Стив заедно. Знам, че те невинаги се разбираха. — Тя се усмихна на спомените си. — Не познавам момче, което да е искало да знае толкова много. Всеки път, когато Джак отговореше на един въпрос, той поставяше два нови. Изглежда, просто не можеше да разбере, че нещата са такива, каквито са казани в Наръчника. Как само спореха и… Но се обичаха. Ще съм истински горда да видя имената им едно до друго на Стената. Знам правилата за „тези, които са изчезнали“, но не е редно тялото на Стив да лежи някъде горе и да бъде забравено. — Тя отново попи очите си, после си избърса носа.

Роз се поколеба, след това стисна ръката на своята майка-настойничка. Прегърна я и каза:

— Ани, не можех да ти кажа по видеофона, но… Стив не е мъртъв. Не мога да ти кажа откъде знам, но съм сигурна. И той ще бъде герой. Точно като татко Джак.

За нейна изненада Ани не я укори, че говори неща, различни от официалното съобщение за съдбата на Стив, а каза:

— Радвам се да го чуя. Аз имах същото чувство. — Тя се огледа дали наблизо няма някой, който може да ги чуе, след това понижи глас. — Но не бива да говорим за това. Дори да е вярно… и се моля бащата-основател да направи така… че да не се върне много бързо.

— Просто не губи надежда.

Ани поклати глава.

— Гробарите трябва първо да ми покажат тялото му. Казала ли си на другиго за това?

— Не…

— Тогава не казвай. — Ани я прегърна. — Благодаря ти, че искаш да смекчиш удара.

— Не си измислям, Ани. Вярно е, така както е вярно, че сега съм тук.

„Защото когато той умре, ще умра и аз…“

— Знам, знам, мила. — Ани се изправи. — Хайде. Да тръгваме, преди да изгубим количката.

Следващият половин час се разхождаха из търговския център „Джон Уейн“, най-голямата каменна зала в цялата Федерация. Единствено триетажният купол в Линдберг се доближаваше до неговите размери.

Основната структура на търговския център беше във формата на петолъчна звезда, лежаща в кръгов автомобилен път с диаметър една миля. Клинообразните райони, групирани около централен петоъгълник, бяха изпълнени с галерии, които се срещаха в една плавна полукръгла извивка, осигуряваща достъп до кръговия път. Гледката на търговския център беше внушителна, но не беше нищо в сравнение с гледката нагоре; заостреният свод над петоъгълника беше висок от пода до върха цели осемстотин стъпки.