Читать «Сборник "Войните на Амтрак"» онлайн - страница 892

Тя сложи устни до ухото му.

— Хайде, облачни воине! Хайде! Ох, ох, оххх! Любов моя! Златен мой! Бързо! Имаме толкова малко време!

И в този кратък момент, когато мозъкът му избухна като супернова звезда, Стив получи ослепяващо откровение. Беше правил любов с две жени, не с една. Роз беше в главата му от момента на проникване и тя беше играла двойна роля: сливайки се с психиката на Стив да стане мъжкия партньор в половия акт — и в същото време душевната защита на нейната женска психика се беше наложила над половината от действията на Клиъруотър.

На грубия език на пионерите тя беше чукала едновременно и двамата. Не само в ума си, но с ума си.

Стив знаеше, че не си въобразява. Това не беше предизвикано от някакви чувства за вина или предателство. Роз беше тук. Но не като ревнива съперница. Нямаше никакъв гняв. Желание — да. Изгаряща физическа потребност да бъде държана в топла прегръдка, да се слеят, но преди всичко трансформирането и възвисяването на цялото преживяване беше едно изумително чувство на любов. На споделяне. На разбиране.

И в същия миг Стив разбра, че Роз е наблизо и физически. Тя беше тук. На повърхността. На приближаващия ешелон „Ред Ривър“…

Стив и Клиъруотър лежаха прегърнати, краката им бяха сплетени, слабините им — пламнали от сладка треска. Клиъруотър беше положила глава на рамото му. Отри устни във врата му и прошепна:

— Тя беше тук, нали?

— Да… Но…

Клиъруотър прилепи устни към неговите.

— Не е нужно да обясняваш. Исках тя да бъде с нас. Повиках я в ума си и в тялото си. Повече няма омраза. Докато тя беше затворена под земята, умът й беше затъмнен от незнание. Но сега това е премахнато. Тя знае, че ние не сме съперници, а сестри по душа. Силата, която свързва теб с нея, свързва и трима ни.

— Но как може…

— Шшт! Когато станеш готов, тези неща ще ти бъдат казани.

— Добре. Но какво искаше да кажеш… „Имаме толкова малко време“?

Клиъруотър го погали по лицето, после се притисна до него.

— Преди зората, облачни воине. Преди зората…

Докато лежеше мълчаливо и наблюдаваше движението на завивката над телата им, Кадилак почувства, че не може да остане обективно безпристрастен, което беше отличителна черта на един истински воин. Той беше водач на Избраните и умът му трябваше да се занимава с по-възвишени неща — с въпросите на големия момент, а не със съмнителните удоволствия на плътта. Но точно горчиво-сладкият спомен от тези удоволствия беше възкресен при неговото връщане към сакето. Той се беше чувствал щастлив в Ни-Исан… докато не дойде Брикман и не развали всичко. И все пак…

Ролята на Кадилак, колкото и важна да беше, не компенсираше пълната липса на секс. Сакето беше премахнало задръжките му и го беше превърнало от колеблив любовник — обременен от тайна похот, но с вързан език от страх от отхвърляне и по този начин обречен на неуспех — в освободен, свръхуверен мъжкар.

Беше ирония на съдбата, че неговата първа любов и избрана другарка, момичето, с което беше израснал, беше тласната от Съдбата и може би от несподелен глад — в обятията на един лицемерен, сладкодумен авантюрист, когато той, Кадилак Девил, най-накрая бе получил истински статус и водеща роля, отговаряща на неговите таланти, и също беше способен да я задоволи като мъж.