Читать «Сборник "Войните на Амтрак"» онлайн - страница 880

С постоянство, както казва поговорката, се достига съвършенство, но като резултат от този опит по-голямата част от племето не желаеше отново да опита. Единодушният отговор бе: „Благодаря, не искам“, в резултат на което остана малка планина от нежелан от тях алкохол. Изправен пред опасността Кадилак да настоява да останат, докато той сам не изпие всичко, Стив му помогна да натоварят няколко коня с абсурдно щедрия запас от жълта огнена вода.

Перспективата Кадилак отново да се напива нощем до изпадане в безсъзнание беше неприятна, но Стив нямаше желание да предизвиква повече спорове. Вече бяха имали достатъчно. Кадилак, изглежда, почувства тревогата на Стив и обеща да се въздържа, да се ограничава до една чашка преди лягане и да бъде приемливо трезвен, докато стигнат до Уайоминг. И се постара да спази обещанието си. Поне не забиваше нос в канчето с яхния. Но рано или късно това щеше да създаде проблем…

Но точно сега пред тях се изправяше друг вид проблем — на билото видяха, че пътят им е препречен от десетина въоръжени ренегати. Други двадесетина стояха зад тях. Бърз поглед назад разкри, че са обградени. Онези зад тях все още се спускаха надолу по склона, но бързо оттегляне беше невъзможно. Само магията на Клиъруотър можеше да подобри шансовете им срещу толкова много пушки. Но дори ако, по някакво чудо, се измъкнеха невредими, много от конете можеха да бъдат убити или ранени, а това не беше целта на упражнението.

— Оставете на мен — промърмори Стив, слезе от коня, подаде юздата на Кадилак и пристъпи напред, сваляйки от рамо алебардата си. Беше с острие на майсторите на желязо и подобрен модел на онази, която Клиъруотър му беше оставила, преди да отлети за Ни-Исан: тя беше вложила същата електризираща сила и в тази.

Един мършав човек в центъра на групата стрелци, застанал на пътеката, пристъпи напред, готов да стреля от бедро, и извика:

— Хвърли острото желязо, приятел.

Стив спря на около десет метра от линията и направи както му беше казано.

— Добре. — Мъжът вдигна пушката. — Няма да те нараним. Просто пристъпи внимателно и бавно напред.

Мъжете от двете страни възразиха, когато видяха отблизо в какво е облечен Стив: мръсен бял памучен жакет с широки ръкави, кожи за ходене — мютско име на техните панталони от мека кожа — и на краката ботуши от самурай кавалерист. Гърдите, гърбът, раменете и ръцете му бяха защитени от различни парчета самурайски доспехи. Също като на ренегатите пред него, косата на Стив беше дълга и несресана; той беше престанал да боядисва русите корени. Държеше я назад от лицето си със зелено-жълта превръзка. Всеки сантиметър от откритата му кожа, която можеха да видят, беше покрит с неправилни петна от кафяво и черно. Светлите петна тук-таме преминаваха в розово и охра. Петната бяха неизлечимото наследство от Холокоста, което разграничаваше мютите от истинския човешки вид.