Читать «Облачен воин» онлайн - страница 35

Лундквист прокара оценяващо ръка по рамото му, после по гърдите и до устните.

— Аз наистина изпитвам удоволствие от теб, Брикман. Как сме могли да чакаме цели три години?

Стив потрепери.

— Били сме заети, предполагам. Добре, как го искаш?

Дон го лизна по устата.

— По всички начини, които доставят удоволствие. — Тя се завъртя с гръб към него. Под дълбокия ултравиолетов тен раменете й бяха покрити с лунички. Макар че отдавна се къпеха заедно, Стив никога не го беше забелязал. Той пъхна ръката си под нея и я сложи върху малките й гърди. Дон грабна другата му ръка преди той да е решил какво да прави с нея и я пъхна между краката си. — О, да — промърмори тя. — Да, така! — Изви шия и потри лицето си о неговото.

Стив затвори очи и си представи как тя го прави с онзи мръсник Гас Уайт. И с другите момчета. Как казва същите неща, реагира по същия начин. Беше общоприет факт, че в края на курса почти всеки го е правил с всеки друг. Не беше кой знае какво. Ако си склонен към това — а повечето момчета бяха, — го правиш редовно.

Брикман не беше склонен. Но не си съставяйте погрешна представа за този млад мъж. На него не му липсваха никакви жизнени части, нямаше проблеми с големината нито беше лишен от нормалните желания, присъщи на младите хора на неговата възраст. Неговото доброволно въздържание просто отразяваше прагматичното му отношение към живота.

Брикман не беше прекрачил границите поради простата причина, че — макар че трябваше да си позволи малко отпускане — това не беше част от учебната програма. Не се присъждаха точки за слагане на бомба на жени кадети. Дори не се разглеждаше като надежден начин за спечелване на приятели или влиятелни хора. Следователно това не стоеше в неговия списък на приоритети. От друга страна, тъй като беше Брикман, той не би понесъл мисълта да прави нещо не както трябва и сега, когато беше позволил на Дон да го има, искаше да го направи както си му е ред.

Дон притисна задника си в слабините му. Беше горещ като пещ. Не му беше за първи път, но беше за първи път от години. Беше заровил спомена за това дълбоко в дъното на мозъка си. Сега този спомен нахлу, загрявайки тялото му, и той забрави, че на по-малко от две крачки е инвалидната количка с неговия баща-настойник и че всеки момент могат да дойдат останалите му роднини.

Половин час или може би един час по-късно, след като го бяха правили във всички възможни положения, освен подпрени на стената, те лежаха един до друг задъхани. Телата им бяха покрити с пот.

Лундквист си пое дъх и прошепна в ухото му:

— Искаш ли да намина още веднъж?

— Да — отвърна Стив.

— Добре. — Лундквист стъпи на пода и се изправи. — Беше добре. Точно както трябва. — Прекара ръка по гърлото си, между малките гърди, по плоския си твърд корем. — Нуждая се от душ, но, хм, мисля да го отложа за у дома.

— Много се пътува до Уичита — отбеляза Стив. Лундквист беше дошла от най-северната база на Федерацията — област Монро в Канзас, открита през 2886. Най-новата. — Семейството ти тук ли е?