Читать «Облачен воин» онлайн - страница 33

— Точно така — каза Ани.

Джак махна немощно с ръка.

— Ти завърши. Това е важно. Бележките не означават нищо. Единственият начин, по който планеристът може да се докаже, е боят.

— Точно така. — Роз хвана за ръка Стив и майката-настойница. — Сега някой ще ни снима ли преди брат ми да е станал толкова прочут, че да няма време и да говори с мен?

Останалата част от следобеда премина в разглеждане на забележителности. Както при всеки парад по случай завършване, Авиационната академия беше отворена за разглеждане от роднините на курсистите от старшия курс. Храна и пиене се раздаваха безплатно в столовата — сервираха първокурсниците. Второкурсниците бяха разводачи из класните стаи и другите учебни помещения и правеха практически демонстрации на летателните съоръжения, симулаторите и оръжията. Стив се зае с инвалидната количка на своя баща-настойник, но след един час разглеждане, когато острозъбата змия в него изпълзя от тайното си леговище и започна да го гризе в друга част на тялото му, лицето на Джак Брикман помръкна. Ани му даде две хапчета клауд-найн, изпъкналите мускули на мършавия му врат се отпуснаха и той заспа наркотичен сън.

Като видя това, Чък Уотърс, приятел от Б-полет, покани роднините на Стив да се присъединят към неговата компания от десетима оклахомци. Стив качи Джак Брикман с асансьора на офицерския етаж и откара количката до стаичката си. Сложи една възглавница на облегалката на стола, внимателно положи заприличалата на череп глава с отворена уста върху нея, скръсти изсъхналите отпуснати ръце, после седна на раираното легло и загледа безстрастно човека, който го беше отгледал. Единственият признак на живот беше леката конвулсивна въздишка, когато въздухът минаваше през гърлото на неговия баща-настойник. По някое време следващата година тези въздишки щяха да спрат. Щяха да извикат гробар, тялото щеше да отиде в крематориума, името на Джак щеше да бъде написано на стената на Авиационната академия.

Още един отишъл си добър човек.

Стив го погледа още малко, след това стана и започна да прибира дрехите и личните си неща във вещевата торба.

— Може ли да вляза? — чу се глас.

Стив се обърна. Дон Монро Лундквист, стройната русокоса планеристка, която според сметките на Стив беше единствената му сериозна конкурентка за първото място, стоеше на вратата. Синьо-бели акселбанти на почетен кадет висяха на дясното й рамо; голяма метална значка „Минитмен“ беше пришита на левия джоб на гърдите под сребърните крила.

Стив сгъна последната си риза в торбата и каза:

— Какво има?

— Нищо особено. — Лундквист седна непринудено на леглото до вещевата торба на Стив. — Просто наминах да ти кажа „довиждане“. — Тя кимна към Джак Брикман. — Твоят баща-настойник?

— Да…

Лундквист видя двата златни двойни триъгълника на ръкава на Джак Брикман и тихо подсвирна.

— Две шестици! Дванадесет години и два обяда в Белия дом с Генералния президент. Защо не си казвал, че настойникът ти е планерист ас?