Читать «Облачен воин» онлайн - страница 145

Като се стараеше да се движи колкото е възможно по-тихо, той заобиколи далеч от потока и запълзя под плътно израсналите борове към подозрителния листак. Когато стигна по-близко, видя, че онова, което приличаше на дълга група храсти, висока около осем стъпки, лежи на едната, страна на покрит с трева оазис — парче земя, покрито с трева, папрат и високи до гърдите храсти, заобиколено от почти непроницаемата стена на дърветата. Стив се измъкна изпод последните клони, предпазливо подаде нос над храстите, огледа се и се запромъква между стеблата на живия плет от папрат, докато не стигна жълтеещите листа. „Храстите“ пред него бяха направени от сплетени отсечени клони.

Той пое дълбоко дъх и остана цяла минута легнал, наострил уши, опитващ се да долови и най-слабия шум. Можа да чуе единствено биенето на собственото си сърце. Пресегна се и издърпа един от забитите в земята клони. Краят му беше отрязан с мачете. Той го отмести и погледна. На малката просека имаше мютска колиба, оградена от кръгов параван от листак. Вратата на колибата гледаше към една пролука в паравана на обратната страна на тази, на която лежеше Стив, което правеше невъзможно да се види дали в колибата има някой. От кръглия отвор на покрива не излизаше пушек и наоколо нямаше разпръснати обичайните битови отпадъци. Въпреки това шестото чувство на Стив му подсказа, че вътре има някой. „Почакай минута! Би могъл да чуеш нещо. Не тананикаше ли някой? Тя е вътре! Това сигурно е тя. Не може да е никой друг.“

С нарастващо вълнение Стив изпълзя през папратта към пролуката в паравана и видя не очакваната несравнима красота, а разлагащите се глави на Нейлър и Фазети, набучени на колове от двете страни на входа. Една голяма тъмна птица беше кацнала върху главата на Фазети и късаше месо от една от очните кухини. Стив трепна от ужас. Стресната от неочакваното движение, птицата отлетя с остър тревожен крясък.

Стив преглътна тежко. Според традицията на мютите главите на неговите другари планеристи бяха бойни трофеи на обитателя на колибата. Но не беше ли Фазети свален високо във въздуха? Как би могла тя, ако наистина беше тя, да… Друга мисъл мина през ума му. Ако обитателят на колибата наистина беше свалил двамата планеристи, може би бе взел не само главите. Може би вътре имаше нещо от техните принадлежности; карта, въздушен пистолет, запалителна граната, пакет с концентрирана храна. Полезни неща, които щяха да свършат работа на човек, който се кани да бяга. Изнервен от гледката на набитите на колове глави на приятелите си, Стив мушна глава през завесата от листа — и точно тогава завесата над входа, ограден от двата кола с главите, се дръпна и девойката, която го беше спохождала в сънищата му, се появи, изправи се и се протегна с грациозността на събуждаща се котка.

Беше Клиъруотър. Стив, разбира се, не знаеше името й, но за няколкото секунди, през които тя стоеше пред колибата, очите му огледаха всяка подробност от голото й тяло; дългите прави гъвкави крайници, стегнатите бедра, закръглените гърди, силните рамене и тънкия кръст, гладката кожа, на която нямаше приличащи на тумори костни израстъци, загрозяващи другите мюти; цялото й тяло беше безупречно — с изключение на това, че бе пъстро от главата до петите. Тъй като във Федерацията не съществуваше изкуство в общоприетия смисъл на думата, трекерите не бяха прекалено чувствителни към съпътстващите го качества като хармония на форма и цвят, грациозност на линия и пропорция. Но нещо дълбоко в Стив се обади; накара го да осъзнае, че жената пред него е много красива, макар той да не можеше да го изрази с тези думи. Беше обхванат едновременно от две напълно противоречиви емоции: ирационалното желание да я притежава и шок, дори отвращение, че изпитва такова чувство. С понятията на 20-тото столетие неговата реакция беше подобна на реакцията на основател на ултрадясното крило Африканерско братство — бастионът на бялото господство, — открил в себе си тайна склонност към „черно месо“. Онова, което мина през ума на Стив през тези няколко секунди, беше немислимо. Да позволи на Найт-Фивър да му топли леглото беше достатъчно лошо, но съзнателно да съзерцава мютка… „Стига, Брикман! — подкани се той! — Престани!“