Читать «Ключът» онлайн - страница 37

-      Грижи се за себе си - каза той, преди да стане от леглото и да тръгне към вратата.

-      Какво има в другия плик?

-      Нещо за госпожа Ман - отвърна Аркадиан. - Стаята ѝ е в същия коридор.

-      Поздрави я от мое име - каза Лив.

-      Непременно.

-      Поздрави и Гейбриъл, ако го видиш.

-      О, скоро ще имаш възможност да направиш това лично. Не могат да го държат още дълго, а аз няма да повдигна обвинения срещу него, макар да ми заби инжекция с приспивателно. Не се съмнявам, че ще излезе на свобода съвсем скоро.

12

Полицейско управление,

Централен район, Руин

Същият набит широкоплещест полицай, който преди няколко минути бе закопчал ръцете на Гейбриъл с белезници зад гърба, го побутна към противопожарната врата. Намираха се в отделението с килиите, разположено дълбоко под полицейското управление. Мястото бе същински лабиринт с ниски тавани, криви стени и тесни коридори, издълбани в скалите под града преди стотици години. Мъждукаха голи електрически крушки, които хвърляха зеленикави оттенъци върху боядисаните в сиво стени и създаваха усещането, че се намират във вътрешността на сграда, която - ако можеше да бъде сравнена с жив организъм - не се чувства никак добре.

Не че самият Гейбриъл се чувстваше добре.

Току-що бе приключила срещата му с адвоката, който бе изложил обвиненията срещу него. Ченгетата бяха открили три трупа в хангара на летището, а полицията бе в състояние да докаже, че той също е бил на това място. Двама от мъртъвците бяха простреляни с деветмилиметров пистолет, а ръцете му реагираха положително на взетата от дланите му проба за барутни отлагания. Освен това Гейбриъл бе заловен в градската морга по времето, когато там е било откраднато тяло. И накрая, нападнал е полицейски инспектор със спринцовка, пълна с кетамин⁷¹. Несъмнено именно последното обвинение бе причината за грубото отношение на мълчаливия помощник-инспектор. Останалите обвинения най-вероятно щяха да отпаднат, но това щеше да отнеме време, а Гейбриъл не разполагаше именно с време.

Припомняше си отново и отново сцената, на която бе станал свидетел в Цитаделата, и се опитваше да проумее видяното. Нямаше представа защо му бяха позволили да напусне планината жив, при това с момичето на ръце, но ясно съзнаваше, че е успял да се измъкне от лапите на ордена само временно. Каквото и да се бе случило с Лив на върха на планината, преди да я намери, каквото и да бе научила за Тайнството - дори да не бе научила нищо - нямаше никакво значение. Монасите sancti, положили клетва да защитават най-голямата тайна на планината, щяха да прегрупират силите си и да предприемат мерки да ѝ затворят устата завинаги. Лив се намираше в смъртна опасност, както и майка му, между другото, а също и самият той. Нямаше да е в състояние да защити никого, ако останеше заключен тук. Единственият му ход бе бягството, но нямаше представа как да се измъкне.

Бе огледал сградата, докато го водеха по коридорите, с надеждата да открие начин за бягство. Но всяка врата, край която бяха минали, водеше към други килии - в някои имаше затворници, други бяха празни. До стаята за разпити се стигаше по едно стълбище, което означаваше, че отделението с килиите се намира в подземието на сградата. Единственият начин да се излезе или влезе бе през автоматичната врата, през която бе минал, когато го доведоха тук.