Читать «Ключът» онлайн - страница 193

-      Спокойно - каза Гейбриъл. сложи ръката си върху нейната и усети помежду им да преминава слаб електрически заряд. - Почти стигнахме.

Съскането се усили, а облаците прах се сгъстиха. Г ейбриъл едва виждаше пътя, фаровете не успяваха да проникнат през прахоляка и хвърляха слабо призрачно сияние само на няколко метра пред джипа. Той намали скоростта и автомобилът запъпли едва-едва, като се блъскаше в камъните, които допреди малко Гейбриъл виждаше и успяваше да избегне. Погледна дисплея на сателитната навигация. Плавната извивка на речното корито ги бе отвела встрани и сега се движеха в грешна посока.

-      Трябва да спрем - каза Гейбриъл. - Огледай се и се опитай да откриеш нещо, което да ни послужи като убежище. Няма да се бавим, обещавам: само докато преминат най-силните пориви на бурята.

Изминаха още няколкостотин метра, като лавираха сред непрогледните облаци прах и изтръпваха всеки път, когато бронята удареше някой камък или друг застържеше под колата. Гейбриъл знаеше, че ако спрат под открито небе, миниатюрните прашинки ще проникнат в двигателя и той може да не запали отново. Дори най-простичкият заслон би им помогнал. Продължиха да пъплят, да слушат вятъра, който виеше навън, и пясъка, който съскаше при всеки по-силен порив.

-      Там! - извика Лив и посочи едно тъмно петно в речния бряг: едва се виждаше през мъглата от прах и пясък. Гейбриъл завъртя волана и се насочи към него, а фаровете, освободили се за миг от хватката на пясъка, осветиха гладките стени на пещера. Той навлезе колкото можа по-навътре в нея, преди таванът ѝ да одраска покрива на джипа и да го накара да спре. Задницата на автомобила продължаваше да стърчи навън, но поне двигателят бе защитен от бурята. Това бе най-доброто, на което можеха да разчитат. Гейбриъл изключи двигателя, за да не изпълва пещерата с изгорели газове, изключи и фаровете, за да щади акумулатора.

Щом двигателят млъкна, воят на бурята им се стори още по-силен. Лив посегна към задната седалка и взе комплекта за оцеляване в пустинята, който им бе дал Уошингтън. В него откри малък фенер „Маглайт“, използван за разчитане на карти и сигнализиране, включи го, после развъртя горната му част и я свали, при което лъчът насочена светлина премина в меко сияние, което освети салона на джипа като лампа.

-      Хайде! - каза Лив. - Да видим колко дълбока е тази пещера. Въздухът вътре трябва да е по-чист и лек за дишане.

Гейбриъл я последва, възхитен от силата на духа, която тя проявяваше пред лицето на всяка опасност.

Подобно на много други пещери, които пронизваха като пчелна пита меките скали под пустинята, тази, която бяха открили, изглеждаше сравнително голяма... поне на пръв поглед. Виеше се навътре, следвайки пътя, издълбан от подземната река преди хиляди години, когато тази местност е била плодородна и богата. Колкото по навътре навлизаха, толкова по-тих ставаше воят на бурята, докато в един момент не изчезна напълно и Лив и Гейбриъл не чуваха нищо освен стъпките си и ехото от запъхтения си дъх. Това напомняше на Лив за шепота, който Тайнството бе издавало вътре в нея, макар да не го бе чувала, откакто напуснаха Багдад. Усещането за приповдигнатост и лекота, което го бе придружавало, също бе изчезнало и тя се боеше от значението на този факт. Дотук бе успявала да отклони мислите си от последиците от своя провал - какво щеше да стане, ако не успееше да изпълни пророчеството, - но сега, когато оставаше толкова малко време и дори природата се бе обърнала против тях, трябваше да се изправи лице в лице с фактите. Пророчеството бе пределно ясно: не успееха ли да открият Едем преди изгрев-слънце, тя щеше да умре.