Читать «Ключът» онлайн - страница 194

Вероятно бе постъпила глупаво, въобразявайки си. че ще се справи сама, изправена пред неизменните закони на вселената. Винаги бе съзнавала, че един ден ще умре, също както знаеше, че все някога ще настъпи краят на света. Изминеше ли достатъчно време, всяко живо същество или растение се превръщаше в прах. Такива бяха природните закони: всяко нещо умира, всяко нещо има край. Това място бе също толкова подходящо, за да посрещне смъртта си, колкото хиляди други.

Спря, издърпа ръката си от ръката на Гейбриъл, клекна на пода и опипа с длани гладкия камък. Гейбриъл коленичи до нея.

-      Добре ли си?

Тя се усмихна.

-      Искам да си почина. Няма смисъл да продължаваме повече.

Гейбриъл хвърли поглед през рамо.

-      Предполагам, че няма - съгласи се, седна до нея и извади термоодеяло от торбата с комплекта за оцеляване в пустинята. Зави я с него, после сгъна торбата и я нагласи под главата ѝ.

Лив - наблюдаваше съсредоточеното му лице - протегна ръка да го погали.

-      Исках да кажа, че няма смисъл да продължаваме това пътуване. Всичко свърши. Дори бурята да спре точно в този момент, пак няма да знаем дали се движим в правилната посока и колко ни остава до целта.

-      Остават ни само десет километра. Сателитната навигация ще ни отведе право там.

-      И къде по-точно ще ни отведе? На място, за което само предполагаме, че има нещо общо с цялата история.

Гейбриъл отвори уста, за да каже нещо, но спря и извърна поглед. Тя долови разочарованието и болката му. Разбираше, че той никога няма да се откаже. Бе загубил цялото си семейство в опит да изпълни това пророчество и усещаше товара на отговорностите си може би по-силно дори от нея, която носеше в себе си товара на Тайнството. Ако смъртта я сполетеше, единственото, за което щеше да съжалява, бе, че не е успяла да прекара повече време с този силен и симпатичен мъж. И двамата бяха загубили толкова много за краткото време на познанството си, но и бяха преживели и споделили толкова много, сякаш цял един необикновен живот бе вместен в рамките на няколко седмици. А сега времето, отредено им заедно, изтичаше.

Тя седна, взе лицето му в ръце, обърна го към себе си и видя сълзите, които се стичаха по него. Приведе се напред и ги целуна, вкуси солта на неговата тъга. После го погледна право в очите.

-      Вината не е твоя. Ти направи всичко по силите си, за да ме спасиш. Никой не би могъл да направи повече. През тези няколко седмици се чувствах по-спокойна и сигурна с теб - макар смъртта да бе по петите ми, - отколкото през целия си живот. Ти направи това за мен и винаги ще те обичам заради това.