Читать «Ключът» онлайн - страница 140
Саймън Тойн
Емоциите, задържани цял ден в душата му, започнаха да се надигат и да кипят, за да експлодират в крайна сметка под формата на хлипане, толкова силно и сърцераздирателно хлипане, че гърлото го заболя. Той затвори очи и събра длани, опита да съсредоточи цялата си емоция в молитвата, която искаше да поднесе пред Господ, но риданията продължиха да разтърсват тялото му. Продължаваше да долавя миризмата на дим, да усеща горещината, която тялото му излъчваше през дрехите. Затисна уста с рамо, за да сподави хлиповете, та никой от съседните килии да не го чуе.
От потта, която се стичаше под расото му, го сърбеше. От очите му потекоха сълзи, рукнаха по лицето му, но колкото и да плачеше и да хлипаше, отчаянието не го напускаше, а започна дори да расте, да изпълва душата му и да заплашва да я прекърши отвътре. С нарастването на болката сърбежът стана непоносим, от гърлото му се изтръгна стон, а може би жален вой, толкова суров, първичен и зловещ, че братът градинар не се съмняваше, че ще повлече след себе си и други.
Обърна се към вратата в очакване и изтри сълзите от бузите си. Воят обаче продължи - колкото повече се опитваше да го потисне, толкова по-силен и отчаян ставаше. Едва сега забеляза, че влагата по ръцете му е тъмна на цвят, а расото му е изцапано със същите петна на местата, където се бе чесал. В паниката си братът градинар разкъса дрехите си и откри, че сърбежът му не е причинен от пот, а от пришки, покрили цялото му тяло. На местата, където се бе чесал, пришките се бяха разранили и от тях бе потекла тъмна слуз. Желанието да ги почеше бе неустоимо. Сякаш всяка клетка от тялото го сърбеше и единственият начин да се отърве от това ужасно усещане бе да се чеше безспир.
Впи пръсти в кожата си, дебелите нокти на закоравелите му от усилен труд ръце раздираха цели ивици плът и разраняваха нови и нови пришки. Облекчението настъпи мигновено, надделя над болката. Беше избавление. Но беше и мъчение.
Чу вратата да се отваря, вдигна глава и видя изуменото лице на друг монах, смаян от коленичилата фигура, която се поклащаше напред-назад, трескаво вкопчила пръсти в изприщената си кожа, разкривила устни в животински вой, облещила отчаяно очи, от които вместо сълзи се стичаше кафеникава слуз.
71
Телефонът на Аркадиан завибрира и той погледна дисплея. Скрит номер.
Стана от бюрото и забърза през оживената зала.
- Да? - каза, когато отвори вратата и се спусна по стълбите към изхода.
- Аз съм, Гейбриъл.
- Здравей, тъкмо се канех да ти се обадя - прекъсна го Аркадиан, преди Гейбриъл да успее да каже каквото и да било. - Напускам управлението и батерията ми ще се изтощи всеки момент. Ще ти дам друг номер, на който да ме търсиш. Ще съм там след пет минути.
Продиктува номера на стационарния телефон, който бе записал върху дланта си, и затвори.
Гейбриъл се заслуша в сигнала, означаващ, че връзката е прекъсната, изненадан от краткия разговор. Очевидно Аркадиан не искаше да разговаря... поне по мобилния си телефон.
Огледа пълните с книги рафтове в кабинета на доктор Мириам Аната. Възможно бе Аркадиан да се нуждае от тези пет минути, за да проследи обаждането му. Бе чел някъде за новите суперкомпютри, създадени от ЦРУ като поредното оръжие във войната срещу тероризма. които за броени секунди можеха да проследят и най-сложната плетеница от пренасочени разговори. Последното, което искаше, бе полицията да го арестува и да го вкара в някоя килия.
