Читать «Ключът» онлайн - страница 138

Лив беше будна, но не съвсем. Долавяше бученето и вибрациите на самолетните двигатели. Усещаше превръзките, стегнати около тялото ѝ, които не ѝ позволяваха да помръдне и милиметър. Върху лицето ѝ също имаше нещо, прилепнало върху кожата ѝ. Опита се да вдигне ръка, за да го опипа, да види какво е, но не успя. Опита се да отвори очи, но те също останаха затворени. Сякаш всички линии за комуникация между мозъка и тялото ѝ бяха прекъснати, оставяйки съзнанието ѝ живо, но лишавайки я от възможност дори да помръдне. Някакъв сетивен спомен изплува в съзнанието ѝ и тя задиша тежко. Бе изпитвала подобни усещания и преди. Клаустрофобия. Затвор. Болка. Неща, които ѝ се струваха толкова познати и естествени, че ги усещаше като част от самата себе си. Но макар да си ги спомняше, ясно съзнаваше, че те не са нейни спомени. Те принадлежаха на създанието, което носеше в себе си подобно на дете, което трябваше да роди, когато му дойде времето. Спомни си кошмарния сън с дракона и усети присъствието му наблизо. Той дебнеше да погълне детето, както предсказваше онзи откъс от Откровение.

А после някой повдигна маската от лицето ѝ и прошепна в ухото ѝ:

-      Не се опитвай да говориш. И не се опитвай да се движиш. Не си в състояние да го правиш и това само ще те разстрои допълнително. Парализирана си от медикамент, наречен сук-ци-нил-хо-лин¹⁴¹. Не се тревожи, действието му скоро ще отмине.

Тя почувства натиск върху клепачите си.

Мъжът ги отваряше с пръсти.

Ярката светлина прониза главата ѝ и тя видя пред себе си не библейски звяр, а едър мъж.

- Ето, събуди се - каза той. - Скоро ще се върнеш у дома, където ти е мястото.

Думите му заглъхнаха, но паниката се върна. Той продължаваше да говори, но Лив вече не го чуваше. Не чуваше нищо освен шепота, който се надигаше в главата ѝ, за да прерасне в писък и да доведе със себе си спомена за обсипания с остри шипове Тау в параклиса на Тайнството. Цялата настръхна при спомена за това, обзе я страх, дори ужас. Припомни си превода от бележката на монаха:

Бяха държали Ева затворена от незапомнени времена и Лив я бе освободила, но не задълго.

„Скоро ще се върнеш у дома“, бе казал мъжът. Щяха да отведат и двете в Цитаделата и да ги затворят в мрака.

70

Братът градинар крачеше по студените мрачни коридори на планината, понесъл със себе си топлината от току-що извършеното дело. Можеше да помирише дима, мириса на изгоряло на кладата дърво, продължаваше да усеща горещината на огъня върху кожата си.

Бе станал преди изгрев, за да раздели хората си на екипи, всичките въоръжени с триони и лозарски ножици. Тръгнаха от единия край на градината към другия, като режеха всеки клон, заразен от болестта. Режеха толкова дълбоко, колкото сметнеха, че е безопасно. Отначало им се стори, че старите дървета са най-тежко засегнати, но с напредването сред овошките започнаха да откриват признаци, че болестта е достигнала листата и клонките и на най-младите.