Читать «Ключът» онлайн - страница 139

Пак той се зае и с кладата: изучаваше всеки отсечен и отрязан клон с надеждата да намери ключа към загадката, свързана с болестта, опустошила градината. Това му даде възможността да фокусира вниманието си върху нещо друго, а не върху осакатяването на любимата му градина. Едва след като огледа и последната клонка, преди да я хвърли в пламъците, си позволи да огледа опустошението, което бяха извършили. Бе работил в тази градина четирийсет години, познаваше всяко дърво и всеки храст. Въпреки това не можеше да познае уродливото творение, в което се бе превърнала градината. И когато огънят погълна кладата, запалена върху каменния плочник, и запламтя с адските пламъци на изгаряща треска, той все още нямаше дори най-малка представа нито какво е причинило тази чума по растенията, нито какво би могло да я прогони. Изтощен и объркан, бе извърнал поглед и бе потърсил убежище в недрата на планината, където бе останало едно последно средство, към което да прибегне.

Затова сега тътреше уморени крака по коридора, като от време на време опираше длани в стените, за да не залитне. Надяваше се да не срещне никого по пътя си към параклисите, където възнамеряваше да отприщи насъбраните чувства и да ги излее в сърцераздирателна молитва към Господ да пощади градината му.

Заслиза по стъпалата, които водеха към залата под Катедралната пещера, и едва не се препъна, толкова уморен бе от дългите часове, прекарани на крак. Причерня му. Преди няколко часа му бе потекла кръв от носа, но въпреки това нищо не бе състояние да прогони аромата на портокали, изпълнил ноздрите му.

Стигна края на стълбите и тръгна по къс тесен коридор, от двете на страни на който имаше дървени врати. Край всяка от тях имаше свещ, залепена във восъка, останал от хиляди подобни свещи. Повечето свещи горяха, което означаваше, че параклисите зад дървените врати са заети, но някои бяха угасени. Той се насочи към една от тях, запали студения фитил с пламъка на съседната свещ, после я постави на мястото ѝ и влезе в стаята.

Параклисът бе най-обикновена пещера, издълбана в скалите. Осветяваха я единствено свещите, останали от предишни посетители. Пламъчетата им потрепнаха, когато братът градинар се приведе пред тях на пода, изгладен от коленете на безброй вярващи.

Горещината продължаваше да го преследва дори тук в студеното и тъмно сърце на планината. Усети как настръхва под расото, когато коленичи и впери поглед в малкия Т-образен кръст, поставен върху олтарния камък.

Неговите дървета. Неговата градина. Погълнати първо от болест, сетне от огън, като душа, прокълната от Господ. Не можеше да направи нищо, за да ѝ помогне.