Читать «Ключът» онлайн - страница 127

Сведе глава и започна да се моли пред празния кръст, изповядваше греховете, които бе извършил от последната си изповед на това място насам. Помоли за прошка заради недостатъчната си вяра, помоли и за сила, за да следва Божията воля. Накрая изрече молитва за успокоение на душата на свещеника, който бе изпратен да отнеме неговия живот, но в крайна сметка се бе простил със своя. Драган вярваше, че всичко на този свят се случва поради някаква причина, че всяка стъпка е предначертана, че всеки човек е инструмент на Божията воля. И докато разсъждаваше върху събитията, довели до завръщането му в Цитаделата, започна да прозира, че то също е част от Божието дело.

Първо, Бог му бе изпратил онзи притеснен болногледач, който винаги така бързаше да си отиде, че един ден бе забравил скалпела си. Второ, Бог му бе изпратил свещеника, който бе умрял от острието на съшия този скалпел, докато се опитваше да удуши Драган с възглавница. Подобни неща не се случваха по някаква приумица на съдбата, зад тях се криеше по-висша цел, те бяха предначертани.

Когато приключи с молитвите, той се приведе напред и легна върху студения каменен под. Протегна ръце встрани и изобрази знака Тау с тялото си пред олтара в израз на пълно смирение и подчинение. Остана неподвижен известно време, отправяйки молба след молба към Господ да му даде знак, който да го ръководи. Едва когато тялото го заболя и той вече не бе в състояние да лежи в тази поза повече, а и получи силен пристъп на кашлица, стана.

Изправи се с вдървени крайници и изтупа с длани прахта от расото си. Във въздуха затанцува тънка златна нишка, уловена от потрепващата светлинка на свещите. Драган протегна ръка и я улови. Миниатюрните златисти прашинки засияха на фона на почернялата му кожа. Изненада се да открие подобно нещо в параклиса. За разлика от свещениците по целия свят, монасите в Цитаделата не носеха церемониални одежди от злато или коприна. Дори игуменът и прелатът носеха същите груби раса като всички останали. Истинска загадка бе как тази златна нишка се бе озовала тук.

Поднесе я към светлината, за да я разгледа по-добре, и осъзна грешката си. Не бе златотъкана нишка, а дълъг златисторус косъм, по-светъл към върха и по-тъмен към корена. Изрусен косъм. Женски косъм. Сети се за жената, която бе евакуирана от Цитаделата. Бе видял лицето ѝ по новините, дори я бе зърнал за миг, когато и двамата постъпиха в болницата. Косата ѝ също бе руса, със същия цвят и дължина като косъма, който сега държеше в ръката си. Следователно би трябвало да е идвала тук, в параклиса. Тя беше жена, свещен съд, който притежаваше силата да носи в себе си живот.