Читать «Теодор Буун. Активист» онлайн - страница 53

— Залавяме се с местопрестъплението, госпожо Буун.

— Надявам се.

— Веднага ще повдигнем обвинения — каза господин Буун. — Искам тези негодници в затвора.

— Аз също — присъедини се господин Куин. — Бяха в имота ми без разрешение.

Групата бързо постигна съгласие, че лошите типове трябва да бъдат изправени пред правосъдието, после нещата се поуспокоиха. Започна чакането. Полицаите и екипът на линейката приключиха и заминаха. Госпожа Рос приготви кана с кафе и всички пиха от картонени чашки. След около час доктор Кол ги запозна с първите новини. Обясни, че Джъдж е жив, но се е отървал на косъм и е в много тежко състояние. Пулсът му беше слаб. Получил беше няколко удара по главата, които бяха причинили сериозно мозъчно сътресение. Черепът му не беше счупен, но имаше сериозен оток на мозъка. Предната му дясна лапа беше счупена, избити бяха и няколко зъба. Според доктор Кол кучето имаше късмет, че още диша, затова следващите двайсет и четири часа се очертаваха като критични. Ако мозъкът продължеше да оттича, Джъдж вероятно нямаше да оцелее.

Доктор Кол заведе Тео и родителите му в задната част на клиниката, в амбулаторията, където светлините бяха приглушени. Джъдж лежеше странично върху малка маса, завит със стерилен бял чаршаф, със затворени очи и изплезен език, козината на муцуната и на главата му беше обръсната, в предната лява лапа беше поставена венозна система, а дясното му краче беше шинирано. Кучето беше печална картинка и Тео се разплака. Не се сдържа и не можеше да престане. Мразеше да плаче, особено пред непознати, но докато гледаше своя храбър ранен другар, просто не успя да възпре сълзите. Госпожа Буун също се разрида.

Дълго и прочувствено гледаха Джъдж и накрая доктор Кол каза:

— Нищо повече не мога да направя. Ще оставя лаборантката тук през нощта да следи състоянието му, но честно казано, сега ни остава само да чакаме.

— Няма да си тръгна — заяви Тео, стиснал здраво зъби под шините. — Ще остана тук през нощта.

— Стига, Тео. Хайде — подкани го господин Буун.

— Няма да си тръгна. Когато аз боледувам, Джъдж не се отделя от леглото ми. Ще направя същото за него. Не, татко, няма да си тръгна.

— Тео… — поде госпожа Буун.

— Не, мамо, Джъдж трябва да чува гласа ми и да знае, че съм тук. Ще му говоря цяла нощ, ясно? Моля ви!

Възрастните се спогледаха, а доктор Кол вдигна рамене.

— Както искаш — каза той. — На мен ми е все едно.

— Добре, Тео — съгласи се госпожа Буун, — но нека най-напред да се прибереш у дома, да вечеряш набързо, да си вземеш душ и да се преоблечеш.

— Не, мамо, няма да си тръгна. Няма да се отделя от Джъдж. Нито за миг.

От време на време в хаотичната игра на родители и деца бе важно възрастните да се отдръпват и да позволяват на децата да постъпят както желаят. Моментът беше идеален за такова решение, а господин и госпожа Буун бяха достатъчно мъдри да го разберат.

Госпожа Буун си приближи и потупа сина си по рамото.

— Добре, Тео, ще отскочим до къщи, ще вземем чисти дрехи и храна и ще се върнем до час, нали?

— Благодаря, мамо — каза Тео, без да откъсва очи от Джъдж.