Читать «Теодор Буун. Активист» онлайн - страница 51

Както скоро щяха да узнаят, името на третия мъж беше Лари, един от приятелите на Дребосъка. Лари неочаквано пристъпи напред с дълго метър и половина дървено землемерско колче в ръка и когато Джъдж отново нападна Дребосъка, Лари цапардоса кучето по тила. Тео изпищя, Харди кресна, а Уди грабна един камък. Насред прахоляка, хаоса и ужаса от случващото се Лари продължаваше да удря Джъдж, Дребосъка продължаваше да го рита, а момчетата се опитваха да реагират. Уди се втурна напред, но третият мъж го спъна. Той падна върху Тео. Харди се разкрещя:

— Остави кучето!!!

Тео най-сетне успя да се хвърли върху Джъдж, а отвратителният Лари го ръгна в гърба с колчето. Мъжете се хилеха, момчетата плачеха, а горкият Джъдж кървеше и скимтеше.

Мъжете отстъпиха.

Тео прегърна кучето си и нежно го вдигна. Цялата му глава беше окървавена, тялото му беше отпуснато.

— Кажи нещо, Джъдж — молеше го Тео през сълзи.

— Ще си платите за това! — кресна Харди към мъжете.

Тео хукна. Притискаше Джъдж към гърдите си и подмина велосипеда, защото знаеше, че няма да може да го кара и едновременно да държи кучето. Харди и Уди скочиха на колелата си и скоро настигнаха приятеля си, който тичаше зашеметен, със сълзи по бузите и кървави петна по ризата, притиснал Джъдж към сърцето си.

— Уди, ти остани с Тео. Аз ще избързам да доведа дядо.

— Добра идея — каза Уди и Харди отпраши.

— Жив ли е, Тео? — тихо попита Уди, като караше колкото се може по-близо до Тео.

Тео прехапа устна и отговори:

— Не знам, не помръдва.

От лакътя на Тео капеше кръв. Той тичаше с всичка сила.

14.

Харди и дядо му, господин Сайлъс Куин, пресрещнаха Тео и Уди, докато прекосяваха Ред Крийк. Тео беше целият потен и окървавен, а от стреса беше получил астматичен пристъп. Помпаше инхалатора си, надвесен над Джъдж, който не помръдваше. Господин Куин бързо вдигна кучето и го положи в каросерията на пикапа си.

— Остави колелото отзад и се качвайте — нареди той и Уди метна велосипеда си в каросерията. Момчетата се сместиха на задната седалка, а Тео нежно придържаше Джъдж, чиито очи бяха затворени.

— Ще оживее ли? — попита Харди дядо си.

— Ще се оправи — отговори господин Куин и потегли.

Вече се беше обадил на 911 и беше помолил за полиция и линейка. Искаше землемерският екип да напусне имота му и предпочиташе лично да се изправи пред тях. В момента обаче трябваше да се погрижи за едно сериозно ранено куче. Носеха се по чакълест път към града.

— Кой има мобилен телефон? — попита господин Куин.

Уди нямаше, защото беше само на тринайсет и родителите му смятаха, че е твърде малък. Харди имаше, но не беше сигурен къде е. Тео каза:

— Аз имам.

— Мисля, че трябва да позвъниш на родителите си, Тео — каза господин Куин.

Тео внимателно положи Джъдж в скута на Уди и извади мобилния от джоба си.

— Къде отиваме? — попита Тео.

— Не съм сигурен — отговори господин Куин. — Кой е ветеринарят ви?

— Доктор Кол.

Елза вдигна телефона в кантората. Тя осведоми Тео, че майка му има среща с клиент, но баща му няма. Докато разказваше на баща си какво се е случило, Тео лекичко галеше Джъдж между очите. Погледна към Уди, най-коравото момче, което познаваше, и видя в очите му сълзи.