Читать «Теодор Буун. Активист» онлайн - страница 50

— Не ми се прави на умник, момче — предупреди го по-възрастният мъж.

— Как се казвате? — изстреля Харди.

— Уилис. А ти?

— Харди Куин. Семейството ми притежава тази земя от сто години.

— Ами поздравления — подсмихна се подигравателно Уилис. — Скоро щатът ще стане собственик.

Забележката му развесели другите трима и те отново се разсмяха, като този път пристъпиха напред, по-близо до задната част на пикапа, където Уилис стоеше на около три метра от Харди. Тео направи крачка към тях и каза:

— Той ви зададе въпрос. Кой ви разреши да навлезете в тази земя?

— Щатът — изръмжа Уилис срещу Тео, който бързо го парира:

— Да, но щатът още не владее този имот.

— Цяла банда умници! — обърна се Уилис към хората си и после каза на Харди и Тео: — Вижте, момчета, просто правим малко предварително проучване за обходния път, това е всичко. Компанията ни има договор с щата и ни изпратиха тук. Защо не се успокоите и не се занимавате с вашите неща? Ние си вършим работата и не притесняваме никого.

— Притеснявате мен, защото нямате разрешение да сте тук — изстреля в отговор Харди.

А Тео, адвокатът, бързо добави:

— Навлезли сте незаконно в частен имот, ясно ли ви е? Това е престъпление. Може да отидете в затвора.

Най-ниският от тримата по-млади мъже направи крачка към Тео и каза:

— Ау, този е голям всезнайко! Много телевизия гледаш, хлапе.

— Или просто умея да чета — сряза го светкавично Тео.

Дребосъка пребледня и стисна юмруци. Уди пристъпи до Тео, а Джъдж застана в краката му. Положението беше напрегнато и необичайно. Три тринайсетгодишни момчета и едно куче се бяха изправили срещу четирима възрастни.

Изглежда, бяха в задънена улица. Мъжете отказваха да си тръгнат, а момчетата не отстъпваха.

На Тео му хрумна нещо, което много бързо можеше да се окаже катастрофално. Той бръкна в джоба си, извади мобилния си телефон и каза:

— Ще се обадя на деветстотин и единайсет. Ще повикаме полицията на помощ.

— Прибери телефона, хлапе — развика се Уилис. — Няма да се обаждаш на полицията!

— Мога да се обадя на когото си поискам — отговори Тео. — От къде на къде ще ми казвате на кого да се обаждам?

— Казах да прибереш телефона! — Дребосъка го стисна за ръката, разтърси я като обезумял, запрати телефона му в прахта и го блъсна на земята. — Глупак! — кресна той.

Уди и Харди бяха шокирани от тази проява на агресия и отстъпиха назад.

Джъдж обаче изобщо не се поколеба. Той нападна Дребосъка и за малко да го захапе за крака, преди онзи да го изрита. Джъдж изскимтя, после заръмжа и отново се метна към Дребосъка.

— Махни това куче от мен!

— Ела тук, Джъдж! — извика го Тео, изправяйки се на крака.

В този момент му се искаше Джъдж да беше четирийсеткилограмов питбул, обучен да напада, а не осемнайсеткилограмов пес, който се плаши от котки. Но не се плашеше от Дребосъка. Джъдж мълниеносно нападна за втори път и отново получи ритник. Той излая от гняв и безсилие, но пак се хвърли към Дребосъка.