Читать «Теодор Буун. Активист» онлайн - страница 39

В момента му се искаше да бе получил малко повече подкрепа от своите родители. А те вече и двамата отново се бяха зачели. Джъдж се беше нахранил и спеше с изплезен език. Никой не искаше да слуша Тео, затова той се качи горе да убие времето пред лаптопа си.

В понеделник сутринта Тео не се вълнуваше от началото на новата учебна седмица, и то с основание. Когато седна на чина си за часа на класния в осем и четирийсет, вече десетина пъти го бяха попитали за прословутото ухапване от змия.

Изглежда, майката на Пърси беше снимала пострадалото си дете, докато лежеше в болницата в Нотсбърг. На снимката се виждаше усмихнатото и глуповато лице на Пърси, но централно място заемаше босият му подут крак. Наистина беше като балон. Подобно на всички умни хора, които искат да споделят личния си живот със света, майка му беше публикувала снимката на Пърси на неговата страница във Фейсбук и тя или някой друг беше добавил кратко описание как храбрият скаут влязъл в схватка с «дълъг два метра и половина медноглав щитомордник» и неговите «остри като ками» зъби.

Разбира се, за вина на Пърси и дума не можеше да става. Изобщо. «Неидентифициран» член на патрул «Сокол» беше обвинен, че е бутнал и спънал горкото момче така, че то да падне точно върху змията, която беше описана и като «необичайно нападателна». Докато четеше историята, човек оставаше с впечатлението, че Пърси си е вършел своето и дори не е забелязал змията наблизо.

Снимката беше публикувана в неделя вечерта, докато Тео четеше книга и беше зарязал лаптопа си. В понеделник сутринта той май беше единственото дете в училище, което не я беше виждало. Всички шушукаха по коридорите във връзка със случилото се и когато се разнесе звънецът за първия час, вече бяха плъзнали слухове, че горкият Пърси може да изгуби крака си.

Момчето се превръщаше в легенда. От триста и двайсетте ученици в училището той единствен беше станал жертва на ухапване от отровна змия. Пърси Диксън се беше прочул, и то не защото беше постигнал нещо.

Прочу се, защото е мижитурка, мислеше си Тео, а вътрешно кипеше от гняв, сдържаше се да мълчи и скърцаше със зъби през целия ден. Само в Америка можеше да се случи такова нещо.

На Тео му втръсна от Пърси и неговото змийско ухапване. Веднага след часовете той се изстреля към сградата на ВВЧ. Отзад майорът беше разпръснал всички брезентови палатки и цялата екипировка и плакнеше с вода големите хладилни чанти. Само половината отряд се появи за допълнителната работа, но не отсъстващите притесняваха Тео. Заедно с Филип и Кал веднага се заловиха да разпъват палатките на соколите и да отстраняват калта със сапунена вода. Палатките трябваше да бъдат почистени и изсушени. Ако не, щяха да плесенясат.

Майорът стоеше настрани и на Тео така му беше добре. Строгият стар майор държеше на дисциплината и нямаше да се размекне. Тео го разбираше. Беше решил да не се отказва от скаутството. Нямаше да допусне едно лошо преживяване да му отнеме нещо толкова съществено. Вместо това щеше да последва хладнокръвния съвет на баща си и да се задълбочи, да се стегне, да се труди по-усърдно и да понесе гордо отстраняването си. Доколкото му беше по силите, Тео щеше да се държи като морски пехотинец и да се отнася с майора така, както той се беше отнесъл с него.