Читать «Теодор Буун. Активист» онлайн - страница 33

— Според мен трябва да разрежем раната и да използваме помпата за изсмукване — обади се Оливър. — Едно време са изсмуквали отровата с уста. При наличие на кариес отровата отивала право в мозъка и човекът умирал по-бързо от ухапания.

— Абе вие няма ли да млъкнете? — отново ги скастри Тео.

Вдигнаха Пърси от земята и преметнаха ръцете му през врата на Уди и Кал. Тео обхвана с длани ухапания десен крак, а Оливър пое левия.

— Внимателно — напомни Тео. — Не трябва да го клатим, защото отровата се разпространява много бързо. Пърси, сигурно ще продължи да ти се вие свят. Ако се налага да повърнеш, просто кажи. Никакви изненади. Ясно?

— Ясно. — Пърси дишаше учестено и беше престанал да плаче. Затвори очи, за да не гледа крака си. А той се подуваше все повече.

Затътриха се по пътеката, а Пърси натежаваше с всяка секунда. След десет минути спряха да си починат.

— Кажи нещо, Пърси. Трябва да стоиш в съзнание.

— В съзнание съм — продума той немощно.

— Лошо ли ти е?

— Кракът ми никак не е добре.

— А коремът ти зле ли е?

— Още не. Ще умра ли, Тео?

— Няма. Това е само един медноглав щитомордник. Те не убиват хора, но адски ще ти прилошее.

— Беше голям, нали?

— Да, голям беше.

— Някой снима ли го?

Скаутите се спогледаха и осъзнаха, че са били толкова сащисани от случващото се, че не са направили снимки.

— Май не — отговори Тео.

— Да се обадя ли на мама? — попита Пърси.

— Според мен майорът трябва да го направи. Да тръгваме.

Отново го вдигнаха и продължиха да се спускат по пътеката.

Момчетата бяха изтощени, когато видяха майорът да се подава зад един завой. С него бяха господин Хоган и господин Бенет. Пърси все още беше в съзнание и се оплакваше, че му се вие свят. Отнесоха го в малка просека близо до рампа за лодки и го положиха върху една маса за пикник. Майорът свали стерилната превръзка, за да погледне ухапаното място, и явно се стресна от отока. Докато чакаха, Пърси се хвана за корема. След малко вече повръщаше.

Майорът го придържаше и притискаше влажна кърпа към челото и устата му. Колкото повече повръщаше Пърси, толкова по-силно ридаеше. Мъчителна гледка.

Най-сетне чуха хеликоптера.

9.

Вечерята беше мълчалива. Много мълчалива, много унила. Момчетата от патрул «Сокол» бяха необщителни, въртяха се около своя лагерен огън и ядяха пилешки гърди на тиган и картофи, увити във фолио и изпечени на въглените. Когато се стъмни, те се преместиха на централния огън и се присъединиха към останалите патрули. Всички от отряд 1440 бяха притихнали и умислени. Майорът им позвъни от болницата, където медицинският хеликоптер беше откарал него и Пърси. Родителите на Пърси бяха пристигнали и положението, изглежда, беше под контрол. За щастие, в болницата имаха предостатъчно противоотрова за ухапвания от медноглав щитомордник и Пърси беше стабилизиран и упоен.

Приятелите му разговаряха тихо, докато карамелизираха на огъня нанизани на пръчка бонбони маршмелоу, озарени от топлата светлина на горящите дърва. Искаше им се да задават трудни въпроси като той ще умре ли? Или пък ще изгуби ли крака си? Но проявиха сдържаност. Странно защо започнаха да си разказват истории за змии. В това изобщо нямаше смисъл, и бездруго бяха неспокойни и напрегнати. Всяко листенце, което прошумоляваше на вятъра, им се струваше гърмяща змия. Всяко просъскване на дърво в огъня превръщаха в непозната отровна твар. Всяка клонка, прекършена в далечината, им се струваше друг медноглав щитомордник, който се промъква към тях отзад. И на всеки десет минути някой скаут се прокрадваше зад гърба на друг, щипваше го по врата с два пръста и се провикваше: «Змия!». Шега, която опъваше нервите на всички и предизвикваше силен неспокоен смях. Накрая господин Бенет отмести историите от змиите към по-уместната тема за вампири и зомбита.