Читать «Теодор Буун. Активист» онлайн - страница 19

Тео отиде в любимото си място, голямата заседателна зала с дебели томове по стените, дълга лъскава махагонова маса в средата и десетина столове с кожена тапицерия. Заседателната зала се използваше за всякакви важни срещи, а също и като библиотека на фирмата. Тео знаеше, че много от внушителните правни книги по рафтовете не са докосвани от години, но въпреки това бяха впечатляващи. Той доведе тук Харди и двамата се настаниха на кожените столове, а Джъдж се разположи наблизо.

Харди се зазяпа по стените и дългата маса и накрая възкликна:

— Ау, Тео, много е готино!

— Обичам да работя тук, когато адвокатите ги няма.

— И вашите ти позволяват? — малко неловко попита Харди.

— Разбира се. Спокойно, това е просто правна кантора.

— На теб ти е лесно да го кажеш, ама аз за пръв път влизам в правна кантора. Баща ми е свещеник. Неговият баща също е бил свещеник.

Тео беше виждал преподобния Чарлс Куин на мероприятие на скаутите и той му се беше сторил много симпатичен.

— Не се притеснявай, Харди, може и да си в истинска кантора, но аз не съм истински адвокат, така че не ми се плаща.

— Радвам се да го чуя. Не смятах да наемам никого. Нуждая се само от информация. Сигурен съм, че родителите ми много скоро ще се посъветват с адвокат. Просто в момента сме уплашени.

— Ето как стоят нещата — каза Тео и се залови за работа. — Държавното отчуждаване на частна собственост е стара правна концепция, отдавна описана по книгите. Това означава, че държавата има право да отнема земя, когато докаже, че се нуждае от нея. Държавата трябва да плати справедлива цена на собствениците на земята, но собствениците не могат да попречат на държавата да отнеме земята им.

— Това е възмутително. Кой е измислил този закон?

— Някой в Англия много, много отдавна. Всъщност не е чак толкова лош закон, защото, ако държавата не може да взема земя, когато се нуждае от нея, нищо няма да бъде построено. Замисли се. Магистрали, мостове, язовири, паркове, езера — ако един-двама собственици откажат, нито един от тези проекти няма да се придвижи напред.

— Не разбираш, Тео. Баба ми и дядо ми все още живеят в тази ферма. Имат страхотна къща с бяла дървена облицовка, където всички се събираме по празници. Хиляди пъти съм преспивал там заедно с братовчедите ми. Строили сме си къщички по дърветата, въжени линии, крепости, трамплини за скокове с колела, всякакви работи. В предния двор играем футбол, бейзбол, фризби, голф, лакрос, какво ли не. Има две езера, пълни с риба, където ходим на риболов всеки месец. Зимата дори сме ловили риба през дупка в леда на предното езеро. Играем хокей върху езерото, когато е достатъчно студено. До къщата има малък обор, където дядо държи две понита, Бел и Дейзи, и един кон, Кептън. Яздя ги, откакто проходих.

Харди се беше привел напред, облегнат на лакти, и жестикулираше оживено. Гласът му се извиси и потрепери и за момент Тео дори си помисли, че приятелят му ще се задави от сълзи. Харди продължи: