Читать «Теодор Буун. Активист» онлайн - страница 20

— Има едно място, на което казваме Лагера. На брега на Ред Крийк е, на един завой на реката, и всеки мой братовчед, независимо дали е момче или момиче, отива на палатка там на петия си рожден ден. Семеен ритуал. Баща ми и чичовците ми устройват лагера, идват и всичките по-големи братовчеди и две вечери празнуваме рождения ден. Готвим си на дървен грил. Разказваме си разни неща край лагерния огън, а чичо Джак знае истории за призраци, които са толкова страшни, че дъхът ти спира. Чичо Хенри познава всяка звезда на небето — с часове лежим по гръб и гледаме съзвездията. Първата ми значка за умения беше по астрономия, защото знам тези неща, откакто се помня. — Харди замълча, за да си поеме дъх, и бавно изтри една сълза. — Извинявай, Тео.

— Няма нищо, Харди. Разбирам те.

Харди прехапа устна и след малко продължи:

— Татко и дядо искаха да ни научат да ценим природата и да уважаваме земята. Водеха ни на лов и риболов и още го правят. Първата си сърна убих, когато бях на осем години, а после гледах как татко почисти и консервира месото. Направи наденички и ги занесе в един приют за бездомни. Никога не сме убивали животно просто ей така, за спорта. Ловим риба в езерата и в Ред Крийк: костур, платика и слънчеви риби. Още от десетгодишен умея да ги чистя и да ги пека в тиган на огъня. Това е нашата земя, Тео. Никой няма право да ни я отнеме.

Напротив, имат, помисли си Тео, но премълча.

— Отпред има горичка от захарни кленове, а в средата е гробището — малко квадратно парче земя с бяла дъсчена ограда. Там са погребани хората от семейство Куин. Има десетки малки надгробни камъни, подредени в редици. Прадедите ми, един до друг, а до тях — родителите им. Лели и чичовци. Едуард Куин, който е загинал в катастрофа през хиляда деветстотин осемдесет и пета година, много преди да се родим. Докато обикаляш гробището, преживяваш отново семейната история. Всеки Четвърти юли във фермата организираме голямо угощение и точно преди вечеря ходим на гробището в знак на почит. Баща ми има братовчед, Даниъл Куин, който е пенсионер — негово задължение е да коси тревата и да поддържа гробището. Какво ще стане с тези гробове, Тео? Със сигурност не бива да отнемат тази част от земята ни, не е редно.

Тео се размърда неловко и каза:

— Може би ще се наложи да проуча нещата, Харди, и ще се посъветвам с татко, защото той се занимава с недвижими имоти и знае много за суверенното право на държавата да отчуждава частна собственост, но се съмнявам, че има хубав отговор или поне такъв, който ти би желал да чуеш. Ако държавата отнеме земята, тя става нейна пълноправна собственост. Ще изпратят булдозери и ще заравнят навсякъде.

— Ами гробовете, Тео?

— Ще трябва да попитам татко.

Харди поседя неподвижен, загледан в масата, унесен в мислите си. Накрая каза:

— Тази къща е на сто и петдесет години. Баща ми има две сестри и двама братя и тъй като е най-големият, той ще наследи къщата след смъртта на баба и дядо. А тъй като аз също съм най-големият, би трябвало един ден да получа къщата. Такава е семейната традиция и дълго време си действаше прекрасно. Имаме великолепна стара къща и е чест да живееш в нея, а трябва да се грижиш и за фермата. А това е много работа. Какво ще стане с фермата, Тео?