Читать «Теодор Буун. Активист» онлайн - страница 107

— Имате думата, господин Буун. Не повече от пет минути.

Той изгледа гневно Тео, забол в него черните си очи. Тео не издържа на погледа му. Не можеше нито да диша, нито да мисли, нито да прави друго, освен да стои на краката си, вкопчен с две ръце за подиума, докато секундите се нижеха и всички чакаха. Сякаш всеки момент щеше да припадне.

Едно от най-трудните упражнения на господин Маунт за дебатите беше спонтанното говорене, или това да застанеш пред публика без бележки, без предварителна подготовка. Всяка от страните влизаше в дебатите на сляпо, без да има представа какво да очаква, нито какъв е проблемът. Господин Маунт оповестяваше темата и двата отбора разполагаха с пет минути да се организират, да се подготвят и да се опитат да формулират интелигентни аргументи. Господин Маунт ги учеше, че най-важното нещо е да свържеш темата с нещо лично. С нещо, за което знаеш много.

Тео погледна към своя съюзник господин Черони и поде:

— И двамата ми родители са адвокати и за късмет, прекарвам много време в кантората им. Може да се каже, че израснах там и научих много, поне за тринайсетгодишно момче. Проучвал съм редица неща в областта на правото на държавата да отчуждава собственост, тоест да отнема имота на човек, който не желае да продава. В нашата страна правото на собственост е много важно, то е нещо, за което повечето американци мечтаят, и за мнозина от тях тази мечта се сбъдва.

Вече дишаше добре. Гласът му намираше приятен ритъм. Все още беше уплашен, но успяваше да прикрие страха си. Спомни си какво ги съветваше непрекъснато господин Маунт: «Говори бавно. Говори ясно. Говори смислено».

Публиката притихна. Давай, Тео.

— Правото за отчуждаване на собственост се използва само в краен случай. А този случай не е такъв. Обходният път не е от жизнено значение за живота ни тук, в Стратънбърг. Всъщност животът тук ще си продължи както преди и без обходен път. Малцина може и да извлекат полза, но за повечето хора няма да има разлика. Така че по силата на закона този проект не е от жизнено значение. Ето защо държавата не трябва да използва правото си да отчуждава собственост. А и защо да го прави? — Кратка пауза за подсилване на въздействието. Току-що Тео си беше спомнил страхотна реплика, нещо, което беше чел в дело на Върховния съд. — Само защото правителството е достатъчно голямо, достатъчно силно, достатъчно богато и достатъчно властно, това не означава, че то има правото да отнема земята на своите граждани.

Думите му попаднаха право в целта и публиката реагира с поредния залп от бурни аплодисменти.

Тео беше намерил ритъма си, както и верния тон, и за миг си даде сметка, че е в светлината на прожекторите. Премести тежестта на другия си крак, както правят адвокатите в съда, когато се обръщат към съдебните заседатели, и му се прииска да може да крачи напред-назад, но остана зад микрофона. Продължи, загледан в дружелюбното лице на господин Черони:

— Вече чухте преподобния Куин, който описа семейната си ферма. Ходил съм там. Харди Куин е мой приятел и едно от децата, които направиха видеото. Той е отраснал в тази ферма, красиво парче земя от сто акра, на което всеки от нас би желал да живее. Там има всичко — гъсти гори за лов, потоци и реки за риболов, бързеи за рафтинг, поляни, на които расте сено, километрични пътеки за походи и езда. Има къщичка на едно дърво, обор, плевня и барака за инструменти, гробище и стара селска къща, където цялото семейство Куин идва на празници и през повечето почивни дни. На предната веранда стотици членове на семейство Куин са се събирали през годините, за да пият студен чай и да си бъбрят за живота. В задния двор са вдигали сватби, правили са погребения и са пекли прасенца на всеки Четвърти юли. Представете си, само си представете как с няколко булдозера Пътната агенция срива всичко със земята. Не е редно.