Читать «Теодор Буун. Активист» онлайн - страница 106

Всяко от стъпалата му сякаш тежеше по един тон. Докато вървеше по централната пътека, която водеше право към подиума, на няколко крачки зад строгите лица на членовете на комисията, Тео осъзна, че няма какво да каже. Нищо не беше подготвил. Нищичко. Беше ужасен, парализиран, дишаше учестено и внезапно му се прииска да избяга, да изчезне. Познато лице се появи от лявата му страна, близо до пътеката. Беше майорът, който се усмихваше гордо, стиснал юмрук, сякаш искаше да каже: «Дай им да се разберат, Тео».

Тео усещаше, че го следват, усещаше телата, които се раздвижват зад него, виждаше как другите деца се стичат отляво и отдясно. Когато стигна на подиума, вече всички се тълпяха край него. Десетки деца, може би стотици, всички с жълтата си бойна маскировка. Млади деца от предучилищната в началното училище «Джаксън» и по-големи ученици от активистите на Тео и Харди. Сляха се в общо жълто море край подиума и впериха поглед в членовете на комисията.

Тео неохотно се качи на подиума. Взе микрофона, смъкна го с няколко сантиметра и се помъчи да измисли какво да каже. Залата притихна и застина. Смелостта на децата накара шумните възрастни да замълчат.

Тео отчаяно се опита да си спомни всички правила и съвети, свързани с многобройните дебати, в които беше участвал, но паметта му изневери. Вдърви се като пън — за пръв път беше толкова ужасен. След няколко неловки секунди стана очевидно, че никой няма да говори вместо него, затова той се прокашля, смъкна жълтата си маска и успя да каже:

— Аз съм Тео Буун и съм осмокласник от прогимназията в Стратънбърг.

Господин Черони му се притече на помощ с бързия въпрос:

— Ти си направил видеото в Ю Туб?

— Да, заедно с няколко приятели.

Думите му предизвикаха рева на тълпата и Тео се стъписа. Видя, че хората са се изправили и крещят, и успя да се усмихне. Според последните данни сто хиляди човека бяха видели клипа и Тео допускаше, че всички в залата са го гледали, и то неведнъж.

Мигът отмина, тълпата се успокои и господин Черони каза:

— Е, благодаря за този видеоматериал, Тео Буун.

Никой от другите членове на комисията не споделяше неговата признателност, но господин Сам Макгрей неочаквано попита:

— Ти ли си момчето с кучето?

— Да, господине.

— Ако не ме лъже паметта, според вестника ти си нарекъл хората, които искат да построят обходния път, негодници или нещо такова.

Чуха се няколко възгласа от добри хора зад Тео, на които въпросът не им допадна. Той си даде сметка, че като дете има предимство. Членовете на комисията не можеха да си позволят да бъдат груби или резки с него. В крайна сметка беше само на тринайсет.

Тео отговори хладнокръвно:

— Не, господине, имах предвид негодниците, които пребиха кучето ми.

Господин Макгрей кимна, но не каза нищо повече.

— Как е кучето ти? — попита господин Черони.

— Възстановява се, благодаря. — Тук-там някой изръкопляска.

— Може ли да продължим? — попита господин Граймс с огромно раздразнение.

Вече му беше дошло до гуша да гледа хлапетата пред себе си с лица, скрити зад жълти маски и бандани. В качеството си на председател, господин Стак каза: