Читать «Теодор Буун. Активист» онлайн - страница 109

Публиката тутакси ревна и след секунди мнозина от скандиращите бяха на крак. Овациите продължиха и набраха сила, а Тео направи крачка назад. Господин Стак вдигна ръка, за да призове към ред, но не му обърнаха внимание. Пък и какво можеше да направи? Той умно остана седнал и мрачно заслушан във врявата. За част от секундата погледът му срещна погледа на Тео и двамата разбраха истината.

Тео знаеше, че кратичката му импровизирана реч е достигнала кулминацията си. Господин Маунт винаги ги съветваше, че е най-добре да се откажат, докато имат предимство. Мнозина оратори губят публиката си, защото говорят твърде дълго. Тео изпитваше облекчение, че е успял да стигне дотук, а и наистина нямаше какво да добави. Когато присъстващите най-сетне се успокоиха, той отново се приближи към микрофона и каза:

— Благодаря ви.

— Благодаря, господин Буун — каза господин Стак.

Беше почти полунощ. Приключило беше и последното изказване. Дневният ред беше изчерпан, оставаше само да гласуват за обходния път. Очевидно публиката нямаше да си тръгне, преди членовете на комисията да гласуват. Децата в жълто не се върнаха по местата си. Вместо това се скупчиха по-плътно едно до друго край подиума и по пътеките възможно най-близо до членовете на комисията. Хванаха се за ръце и седнаха на пода.

— Върнете се по местата си — призова ги господин Стак, но децата поклатиха глава. Нямаше да отстъпят.

Някъде в дъното на залата се изправи гръмогласен зрител и се провикна:

— Искаме гласуване!

Призивът му веднага доведе до поредните оглушителни възгласи: «Искаме гласуване! Искаме гласуване!». Стените се разтресоха и прозорците задрънчаха, а членовете на комисията изглеждаха объркани и вбесени. Искаха да се скрият в задната стаичка, както постъпваха обикновено, и да се договорят, преди да излязат пред зрителите. Не и тази вечер, не и в този момент. Не им оставаше нищо друго, освен да гласуват.

Господин Стак отново вдигна ръка и най-сетне овладя публиката.

— Много добре, съгласно правилника за работа на тази комисия сега трябва да гласуваме. Госпожо секретар, ще проведете ли процедурата?

В края на дългата маса се изправи секретарката, която каза:

— Разбира се. Всички петима членове на комисията присъстват и гласуват. Гласувайте с «да» за одобряване на обходния път или с «не», ако не одобрявате проекта. Одобрението е с обикновено мнозинство. Господин Стак?

— Да.

— Господин Граймс?

— Да.

— Господин Черони?

— Не.

— Господин Макгрей?

Господин Макгрей търкаше побелелите си бакенбарди, потънал в размисъл. Най-накрая дрезгаво каза:

— Не.

Тео седеше на пода пред подиума, хванал ръцете на Харди и Ейприл, и имаше чувството, че всяко дете край него е притаило дъх. В този напрегнат момент положението не изглеждаше розово. Гласовете бяха два на два, оставаше само господин Класко, а той беше създал ясното впечатление, че иска обходният път да бъде построен.

— Господин Класко?

Гърбът на господин Класко се скова и той отметна глава назад. Плъзна ръка по устата си, размърда се неспокойно, сякаш не можеше да си поеме въздух, и накрая успя да изрече: