Читать «Невинност» онлайн - страница 54

Когато чухме полицейските сирени, вече бяхме на две пресечки от мола, на калдъръмена задна уличка, тъмна като еленова пътека под лъчите на полумесец. Внезапен вятър помете неподвижността на нощта, човекът, когото впоследствие щях да наричам свой баща, захвана металния диск, повдигна го и го отмести встрани. Вятърът нахлу в отворената дупка и засвири като обой, а аз влязох в този звук и в един невъобразим до този момент свят, където щях да си устроя по-добър живот.

Три години щяха да изминат, преди да спомена марионетката пред баща ми в нощта, когато той ме предупреди, че музикалната кутия може да е нещо повече от това, което изглежда.

26

С немалко усилия успях да се вразумя да изчакам до уговорения час, за да се върна в жилището на Гуинет. В края на краищата я познавах по-малко от денонощие. Макар отношенията ни да се бяха развили с изумителна лекота, ако цъфнех неочаквано още с падането на здрача, два часа преди определеното време, независимо от обяснението ми щеше да изглежда, че не зачитам нейните желания. Нещо повече, човек, страдащ от тъй остра социофобия като нея, би приел моето нетърпение като заплаха.

Разбирах - или поне така си мислех - защо с мен Гуинет се чувстваше спокойна, при положение че я притесняваше всякаква възможна близост с по-голямата част от човечеството. Крайното отвращение, с което хората реагираха на вида ми, фактът, че за тях бях гнусно създание, й позволяваха да ме възприема като аутсайдер и затова фобията й не се проявяваше по отношение на мен. В същото време, тъй като живеех в пълна самота, а тя - в дълбока изолация, емоционалният ни живот бе донякъде сходен и това отчасти също бе причина за нейния афинитет към мен.

Надявах се с времето Гуинет да може да изпита към мен същата нежност, каквато бе хранила към баща си. Повече нито очаквах, нито бе възможно да се случи между такъв като мен, който не можеше да бъде виждан, и такава като нея, която не можеше да бъде докосвана. След шест години самота да си намеря приятел, бе най-разкошният подарък, който можех да получа, отговор на най-смелите ми надежди.

За да намаля риска момичето случайно да зърне лицето ми, а в същото време да осигуря малко повече светлина за двама ни през времето, което щяхме да прекараме заедно, плюс и като предпазна мярка при движението ми по улицата, освен качулката сложих и маска за ски. Имаше само отвори за очите и малка цепка за устата. Лесно можех да дишам през плетената тъкан, а и бях уверен, че студената декемврийска вечер щеше да е добро оправдание за носенето на маска дори пред най-подозрителния минувач.

Докато се движех под града на път за сградата до Крайречния парк, реших, че все още няма да е разумно да споменавам пред Гуинет за онези явления, виждани само от нашия вид, от тия, които живеем скрити. Тя също си имаше своите тайни. За да не ме помисли за твърде екзотичен и да ме почувства съвършено чужд, щях да споделям тайните си също тъй бавно и внимателно, както и тя своите.