Читать «Невинност» онлайн - страница 52

В тази пресъздадена от фантазията ми ситуация бях двайсет и шест годишен, не дете, макар скитникът да изглеждаше съвсем същият като тогава и пак така да метна горящата си шапка, след което изчезна в нощта. Гонеха го не двама хулигани, а две марионетки с ръста на мъже - едната копие на куклата от витрината на антикварния магазин, а другата с облика на Райън Телфорд, куратора от библиотеката и убиец на бащата на Гуинет. Ставите им бяха грубовато сглобени и макар към тях да не бяха прикрепени конци за кукловод, не вървяха, а се движеха с някаква гротескна танцова стъпка. При все това бяха бързи, не можеше да им се избяга лесно, и също носеха газови горелки. Когато ме спипаха натясно, заговориха и дървените им челюсти затракаха. Райън Телфорд съобщи онова, което бях зърнал във вестника по-рано: „Епидемия в Китай“, а безименната марионетка с изрисуваното лице и черните очи с алени нишки в тях изрече: „Война в Близкия изток“ с нисък заплашителен глас. Вместо да замахнат с огнените си саби към мен, блъснаха ме встрани върху настилката и хукнаха с нечленоразделни викове да преследват някой друг. Когато с мъка се изправих и се обърнах да погледна целта на гонитбата им, видях, че това е Гуинет. Вече бе сграбчена в хватката на огъня и когато изтичах към нея в отчаян стремеж да я спася и да поема пламъците върху себе си, се събудих, плувнал в пот, и се надигнах от креслото.

Часовникът ми показваше 14:55 часа. Бях спал чак до ранния следобед.

Оставаха повече от четири часа, преди да видя Гуинет отново, но в първите минути след събуждането си имах чувството, че сънят ми трябва да е някакво знамение, предупреждение, че тя е в опасност сега.

Нямах телефон, за да й се обадя. Никога преди не бях имал нужда от телефон. Нито пък знаех номер, на който да мога да се свържа с нея.

Закрачих неспокойно, като се мъчех да овладея треперенето, причинено ми от кошмара. Знаех, че да отида при нея сега, би представлявало огромен риск. Имаше още два часа до залеза. Никога не бях излизал на оживените улици през деня.

През дванайсетте години, в които бях благословен с компанията на баща ми, той ме обучаваше последователно и обстойно по въпросите, свързани с нашето укриване и оцеляване. Ние, от вида на криещите се, сме обект на толкова силна омраза, че не можем да си позволим и една-едничка грешна стъпка, а повечето фатални грешки се допускат, когато решиш, че някакво обстоятелство налага да заобиколиш правилата за поведение, които до този момент са те запазили невредим.

Колкото и малко да можех да помогна на Гуинет в кризисен момент, нямаше да съм й от никаква полза мъртъв.

Постепенно татковото обучение и здравият разум надделяха над паниката, породена от съня.

След като си налях голяма чаша чай с аромат на праскова и го стоплих в микровълновата печка, се потопих в старата вана с крака с формата на птичи нокти и изпих чая. Напомних си да бъда търпелив. Уверявах сам себе си, че въпреки социофобията си момичето имаше повече умения да оцелее на улицата, отколкото аз можех да се надявам да придобия някога. Знаеше как да се защити. А и доверителните фондове, основани от богатия й баща, щяха да я предпазят от повечето злини на този свят.