Читать «Невинност» онлайн - страница 53

Когато вече се бях избърсал и облякъл, започнах да съжалявам, че проспах обяда. Приготвих си сандвич и още една чаша чай.

Вече бях почти приключил с храненето, когато внезапно осъзнах нещо, което ме бе смутило на пръв поглед и което ставаше толкова по-странно, колкото повече мислех за него. Големите ромбове от черен грим върху лицето на Гуинет и уникалните й очи в центъра им имаха удивителна прилика с марионетката от антикварния магазин, а все пак аз не й бях споменал за куклата. Нито си бях позволил да разсъждавам повече над любопитните сходства.

Минути по-късно, докато миех чинията и чашата на единствената си мивка в банята, все още замислен за марионетката, си припомних нещо, случило се в отдавнашната октомврийска нощ, след като витрините бяха счупени и двамата млади хулигани побегнаха в нощта с газовите си горелки.

25

Беше първата ми нощ в града, а навсякъде под краката ми имаше счупени стъкла...

Тъй като мъчителите ми избягаха в южна посока, аз хукнах в северна, но успях да направя само няколко крачки, преди да се блъсна в човек, който ми прегради пътя. От скривалището си той бе станал свидетел на срещата ми със скитника и неговите преследвачи. Хвърлил бе камъни по витрините, които ги бяха строшили и бяха задействали алармите, защото бе искал да ме спаси, макар отначало да не бях наясно за намеренията му.

Беше висок и силен, а аз бях малък и въпреки че съпротивата изглеждаше абсолютно безсмислена, взех да се боря, за да се освободя от хватката му. Беше облечен с дълъг черен шлифер, който изглеждаше почти като пелерина. Докато ме държеше здраво с дясната си ръка, с лявата дръпна назад качулката си, за да открие лицето си. Когато видях, че е като мен, спрях да се боря и замръзнах без дъх, взрян в него с изумление.

До този момент бях смятал, че съм единствен по рода си, изрод, както акушерката и дъщеря й ме бяха нарекли, чудовище, обречено на самота, докато някой не ме убиеше. Сега бяхме двама, а след като имаше двама, нищо чудно да съществуваха и повече от нашия вид. Не се бях надявал да оцелея след детството си, но ето че насреща ми стоеше такъв като мен на двайсет и няколко години и всичките му крайници си бяха на място.

- Сам ли си? - попита ме.

Поради шока бях загубил способността си да говоря.

Той повиши глас над пищящите аларми:

- Сам ли си, синко?

- Да. Да, господине.

- Къде се криеш?

- В горите.

- В града няма гори.

- Трябваше да си тръгна оттам.

- Как се добра дотук?

- Под едно платнище. В камион.

- Защо дойде в града?

- Не знаех.

- Какво не знаеше?

- Къде ще ме отведе камионът.

- Доведе те при мен, за да можеш да оцелееш. Да вървим. Хайде, бързо.

С вдигнати качулки и хрущящо под краката ни стъкло забързахме по пешеходната алея покрай димящите останки от изгорялата шапка. Когато минахме покрай магазина за играчки, чиято витрина беше счупена, изложените предмети си седяха по местата, единствено марионетката беше изчезнала. Почти спрях, за да се уверя, че я няма. Понякога със сърцето си знаех неща, които умът ми не можеше да обясни. Точно тогава сърцето ми настояваше да продължа напред, без да се обръщам и без да питам къде е отишла марионетката, защото току-виж въпросът ми получил отговор.