Читать «Невинност» онлайн - страница 47

Отместих стола си назад от масата и се изправих.

- Остави прозореца отворен. В този час ще трябва да съм много бърз. Щом изляза от шахтата, ще бъда принуден мигом да се метна на противопожарната стълба.

Тя също стана от стола си и заяви:

- Правилата остават непроменени.

- Същите са - съгласих се. - Ти не поглеждаш, аз не докосвам.

Тя се усмихна и ме цитира:

- Държим се заложници един друг с нашите ексцентричности.

След като ме съпроводи през апартамента до тъмната спалня, тя остана на прага на слабо осветения коридор, а аз включих фенерчето си, приглуших светлината му с пръсти и излязох през прозореца.

Обърнах се да я погледна и повторих нещо, което тя бе казала по-рано:

- Има някой, който идва в редки случаи, но няма да говоря за това.

Когато тя не отговори нищо, попитах я:

- Ще говориш ли за това на вечерята?

- Може би. Но, както казах, не е нещо, което ще те изложи на риск. По никакъв начин.

Вдигнах прозореца и лъчът на фенерчето ми освети думите, написани върху перваза с маркер, които бях забелязал при влизането си. Ако бяха думи, а не просто символи, бяха на чужд език. Всъщност малко напомняха буквите от гръцката азбука, с които се назоваваха братствата по колежите.

- Какво е това? - попитах.

- „Помни слънцето“. Върви, Адисън. Върви, докато все още имаш нощта.

Изключих фенерчето и се измъкнах от стаята, като се прехвърлих върху противопожарната стълба. Въздухът беше студен, а градът сякаш се отърсваше от съня и милионите в своите клетки се събуждаха един по един.

Докато слизах по металните стъпала, чух прозорецът да се затваря зад мен и резето да щраква.

Изведнъж изпитах усещането, че никога няма да я видя отново, и мисълта бе тъй пронизваща, че замръзнах върху желязото над алеята.

22

След миг отново открих надеждата и продължих надолу по противопожарната стълба. В апартамента на втория етаж прозорецът все още светеше слабо, а завесите си оставаха частично разтворени. Но този път вниманието ми беше привлечено от движение в стаята.

Не бих спрял, не бих се приближил към стъклото, ако бях зърнал само мъжа. Ала в стаята с него беше и един от мъгливите.

Човекът бе на вид около трийсетгодишен, съвършено обикновен, с приятно лице и коса, още влажна след наскоро взет душ. Беше облечен в сапфиреносин копринен халат и стоеше бос пред система за домашно кино, като разглеждаше малко купче с дивидита.

Мъгливият обхождаше стаята по въздуха от стена до стена, от тавана до пода и пак обратно, като змиорка, лениво плаваща из аквариум, от който отдавна се е отегчила. Изцяло бял, без очи и уста, всъщност без никакви черти, би трябвало да изглежда не по-застрашителен от сляп червей. Ала предизвика такова отвращение у мен, че кисела смес от кафе и козунак се върна към гърлото ми. Преглътнах мъчително киселата маса, но не можех да отделя поглед от нещото, като се питах какви ли са намеренията му. Никога до този момент не бях виждал някой от мъгливите в тъй интимна обстановка.

На масичката пред канапето в кофичка с лед се изстудяваха кутия с портокалов сок и отворена бутилка шампанско. Имаше и чаша, празна в момента. По всичко личеше, че мъжът ще закусва с коктейли „Мимоза“.