Читать «Невинност» онлайн - страница 49

Мъжът се пресегна за коктейла си върху страничната масичка, изгълта част от него и отново остави чашата върху подложката. После взе дистанционното, включи телевизора и даде старт на дивидито.

Въпреки че прозорецът бе под ъгъл спрямо телевизора, имах достатъчно добър поглед към него, за да видя появилото се на екрана: хубавичко момиче на десет-единайсет години и зрял мъж. Когато той започна да я съблича, осъзнах, че ужасът от неотдавнашната случка бе нищо в сравнение с отвратителните кадри, които скоро щяха да се появят на екрана.

Мъжът на канапето се приведе напред. Колекцията мръснишки дивидита бе негово притежание още преди мъгливият да се съчетае с него, и той, само той се усмихваше сега и облизваше устни, наслаждаващ се на безобразията върху екрана, както без съмнение го бе правил неведнъж преди.

С умението да се прокрадвам незабелязано, което по всяко време бе от жизненоважно значение за моето оцеляване, се смъкнах до алеята, разтреперан от отвращение, с парещи от сълзи очи.

Спрях се и погледнах не към прозореца на втория етаж, а към този на четвъртия. При положение, че такъв човек живееше два етажа под нея, беше ли Гуинет в безопасност дори зад заключени врати и залостени прозорци? Почудих се дали да не се върна да я предупредя за опасността, ала в тихия до този момент метрополис започнаха да проникват звуците на най-рано станалите му обитатели. Казах си, че Гуинет знае повече за жителите на града, отколкото аз някога щях да науча, и че разбира поне колкото мен каква поквара и безмилостна жестокост може да се крият зад маските на някои хора.

По хоризонта на изток се появи слабо оцветяване, което скоро щеше да обагри цялото небе. Изтрих сълзите си и размазаната картина се избистри.

Исках светлина и хладен свеж въздух, безкраен простор, където да тичам, докато рухна, ала съдбата ми бе да съм обект на тъй яростна неприязън, че трябваше да бягам от светлината, да се спускам в мрака при пукването на зората и да прекарвам всички дни затворен далеч от онези, които бих оскърбил със самото си съществуване. Забързах се по алеята да търся вход към подземния свят.

23

Нощта, когато пристигнах в града... Молът край реката, където през стъклото на витрина дяволита марионетка наблюдаваше минувачите...

Глобусите на върха на стълбовете от ковано желязо на уличните лампи хвърляха перлено сияние, а късчета слюда в теракотената настилка искряха под краката ми, докато се отдалечавах от антикварния магазин за играчки и вървях на север, покрай други магазини, на чиито витрини предметите до един изглеждаха успокояващо неодушевени.

Чух мъжа, преди да съм го видял. Вик, още един, смразяващ кръвта ужасен писък, а после тропотът на стъпките му

Никога няма да узная кой беше той, макар да подозирам, че трябва да е бил скитник, бездомник, свикнал да нощува в закътани местенца из открития мол. Появи се от прохода между две сгради, едната от които ресторант, като тичаше тромаво с гумените си ботуши, шляпащи върху теракотената настилка. Носеше панталони каки с кръпки, бледосив пуловер върху карирана риза, лекьосано спортно сако от рипсено кадифе със силно оръфани маншети и широкопола шапка, каквато никога не бях виждал.