Читать «Невинност» онлайн - страница 44

После се наведе над масата, понижи глас, сякаш дори толкова дълбоко под града, затрупани под планина от бетон, можеше да бъде чут, и каза:

- Колкото до другите, онези, които наричаш яснолики, те не са зли като мъгливите, но по някакъв начин са още по-ужасни. Преструвай се на безразличен и към тях. Старай се никога да не ги поглеждаш в очите и ако се окажеш в близост до тях, отвърни се незабавно.

Озадачен от предупреждението му, казах:

- Но на мен те не ми изглеждат ужасни.

- Защото си много млад.

- Виждат ми се прекрасни.

- Мислиш ли, че бих те измамил?

- Не, татко. Знам, че никога не би го сторил.

- Когато пораснеш, ще разбереш.

Не пожела да каже повече. Отряза си още едно парче кекс.

21

На светлината на единствената свещ, поставена близо до чинията на Гуинет и далеч от моята, се нахранихме с простата, но вкусна храна преди зазоряване, състояща се от бъркани яйца и козунак със стафиди и масло. Никога не бях пил по-хубаво кафе от нейното.

След шест години самота да имам компания за закуска и разговор, беше удоволствие. Нещо повече от удоволствие, защото гостоприемството и дружелюбието й бяха изненадващо сърдечни и бях толкова трогнат, че нямаше начин да заговоря, без да ми проличи.

Насърчавана от мен, говореше главно тя. Тембърът на гласа й - чист и нежен въпреки старанието й да се покаже корава - ме очароваше също толкова, колкото грацията в движенията й и решимостта в действията й. Обичаше да изучава света, макар и тя да беше ограничена до голяма степен от обстоятелствата. Осмелявала се да излиза едва в късните часове, когато навън имало вече съвсем малко хора. Когато времето било лошо и почти никой не смеел да подаде нос, тя кръстосвала улиците с огромен ентусиазъм. Предишната година невиждана буря бе разтърсила града с такава мощ, че той беше опустял в продължение на два дни. Тъкмо сред тази вихрушка Гуинет прекарала часове навън, чувствайки се като богиня на светкавиците, гръмотевиците и дъжда, без да е смутена от гнева на природата, дори очарована от него, мокра до кости, поваляна от вятъра и напълно жива.

Хората били тези, които я отблъсквали. Психолозите го наричали социална фобия. Издържала да е край хора само за кратко време, а тълпи въобще не понасяла. Не докосвала никого и не позволявала да бъде докосвана. Имала телефон, но рядко отговаряла на обаждания. Пазарувала почти изключително по интернет. Продуктите били оставяни пред прага й, откъдето тя ги прибирала, след като доставчикът си тръгнел. Каза, че обичала хората, особено тези в книгите, а тя ги познавала предимно оттам, но отказвала да общува с такива, които не са литературни герои.

Прекъснах я, за да се съглася с нея:

- Понякога си мисля, че в художествената проза има повече истина, отколкото в реалния живот. Или поне истина, която може да бъде по-лесно разбрана. Но какво мога да знам аз за истинските хора или за света предвид странното ми съществуване?

Тя отвърна: