Читать «Невинност» онлайн - страница 43

Насреща през коридора имаше също толкова голяма стая, в която имаше само бюро, офис стол, компютър, скенер и два принтера.

Лампа с приглушена светлина показваше дневна, която трябва да беше три пъти по-голяма от трите ми подземни стаички накуп, ала изглеждаше уютна заради книгите. Имаше обаче само едно кресло - сякаш баща й никога не бе живял тук.

Стаята беше разделена от арка, отвъд която се намираше кътът за хранене, обзаведен с маса и столове и свързан с кухнята, където Гуинет готвеше на светлината от свещи. Дори дискретните пламъци на свещите в поставки от рубиненочервено стъкло обаче бяха достатъчно ярки, за да ме изложат на риска тя да ме види.

Макар да усещах, че ни свързват много общи неща, внезапно ме обзе желание да проявя предпазливост и тихичко да си тръгна.

Въпреки че беше с гръб към мен, Гуинет се обади:

- Ето че си тук. Много бързо ще приготвя бъркани яйца и препечен козунак със стафиди и масло, става ли?

- Трябва да си вървя.

- Няма да си тръгнеш. Ти не можеш да бъдеш груб. Издърпай си стол. Сядай.

Макар да бях видял единственото легло и единственото кресло в дневната, попитах:

- Не живееш сама тук, нали?

Тя счупи едно яйце в купата, наглеждана от сянката си и от сенките на пламъците от свещите, които трептяха по стените, и отговори:

- Има някой, който идва в редки случаи, но няма да говоря за това. Не е нещо, което би те изложило на риск.

Стоях до масата, без да знам какво да правя.

Тя остана с гръб към мен, ала някак разбра, че не съм си издърпал стол. Хвана друго яйце и се забави, преди да го счупи.

- Сега всичко зависи от взаимното доверие, Адисън Гудхарт. Сядай или си върви. Не може да има трета алтернатива.

20

Осемнайсет години по-рано, през втората ми седмица в града, през нощта, когато видях яснолик в синьо болнично облекло да върви по висок перваз...

По-късно, след като се прибрахме в дома си дълбоко под земята и продуктите бяха поставени по местата им, баща ми запари билков чай с портокалов аромат, а аз нарязах кекс с кокосова глазура и седнахме до малката си маса, То и Синът на То, като си бъбрехме за това и онова, докато той изяде кекса си и остави вилицата, за да подхване тема, която чувстваше, че е по-важна от нашето бъбрене: ясноликите и мъгливите.

Той никога не ги наричаше така. Не им беше дал имена и ако имаше теория какво представляват, не беше склонен да я обсъжда. Но пък имаше мнение какво трябва да правим, като се срещнем с тях.

Инстинктът му като моя му подсказваше, че от мъгливите не може да се очаква нищо добро, макар че как точно биха ни навредили, не бе готов да каже. Дори думата „зли“ според него не била достатъчна да ги опише. Във всеки случай мъгливите трябваше да се избягват. Никога не биваше да ги доближаваме, то се знае, но от друга страна, вероятно не беше разумно да се бяга от тях - също както да побегнеш от ядосано куче означава да го приканиш да те нападне. Престореното безразличие към мъгливите беше служило добре на баща ми и на неговия баща и той настоятелно ме посъветва неизменно да се придържам към тяхното поведение.