Читать «Невинност» онлайн - страница 42

В тази декемврийска нощ имахме късмета никой да не ни доближи. Паркът бе съвършено

притихнал и не ни се наложи да бягаме.

Поехме през поляните, покрай езеро, където в топлите сезони при пълнолуние понякога се виждаха полузаспали екземпляри брокатен шаран. Бяха дебели от хляба, който посетителите им хвърляха през деня, твърде разглезени, за да търсят насекоми над повърхността.

Сякаш прочела мислите ми, Гуинет се обади:

- Шараните сигурно вече са ги прибрали някъде за през зимата.

У дома, когато спях в хамака си, тези риби понякога плуваха пред очите ми, изпъстрени и бледи, с перки, потрепващи във водата - едва загатнато присъствие. В тези сънища виждах и тъмното отражение на своето лице във водата. Шараните, проблясващи под него, си имаха място в света. Събуждах се, изпълнен с копнеж за дом на открито, за градина, пълна с цветя и плодове.

Сега, при входа Келог Паркуей, докато стояхме под един извисяващ се в тъмното бор, Гуинет посочи към къща на отсрещната страна на улицата.

- Това е едно от местата, където живея. Влез за по кафе.

Тъй като нямах приятели и съответно - никакъв опит по отношение на такива покани, стоях безмълвен един миг, преди да успея да отвърна:

- По-добре да не идвам. Нощта е почти към края си.

- Остават близо час и половина тъмнина - възрази тя.

- Трябва да отида до склада за храна и да си взема продукти, преди да са отворили.

- Какъв склад за храна?

- Към „Свети Себастиан“.

- Ела и закуси. Утре ще идеш в склада за храна.

- Но нали ще ме видят да влизам у вас! Прекалено опасно е.

- Няма портиер - успокои ме тя. - Никой нито влиза, нито излиза в този час. Ще се качим бързо по стълбите.

Поклатих глава.

- Не мога. Не бива.

Тя посочи тясна пътечка между нейната и съседната къща.

- Мини оттам до алеята. Отзад има пожарен изход.

- Не, наистина не мога.

- Идваш. Хайде!

Хукна през улицата след черна лимузина със затъмнени стъкла.

Преди да се появят други коли, изтичах след нея. Тя изкачи на бегом предните стълби, а аз извървях бързо прохода до алеята.

Противопожарната стълба беше прикрепена към задната фасада на сградата и имаше вид, сякаш щеше да зазвънти силно под краката ми като ксилофон, но в действителност изкачването ми бе по-тихо от пианисимо. В апартамента на втория етаж от един прозорец се процеждаше слаба светлина, а завесите не бяха дръпнати докрай. Доколкото виждах, нямаше никой вътре. Продължих нагоре по железните стъпала.

На четвъртия етаж Гуинет беше отворила един прозорец за мен, но не ме чакаше. В другия край на тъмната стая през отворената врата се виждаше антрето, чийто кристален полилей хвърляше геометрични шарки върху стената.

Включих фенерчето си и забелязах думи, изписани с черни букви върху белия перваз, но преди да бях успял да ги възприема, Гуинет се появи при отворената врата и каза:

- Адисън, ела в кухнята.

Докато прекрача през прозореца и го затворя зад себе си, момичето беше изчезнало. Стоях в просторна стая, обзаведена оскъдно като монашеска килия: тясно легло, едно нощно шкафче, лампа, дигитален часовник. Миришеше свежо и минимализмът ми допадна.