Читать «Невинност» онлайн - страница 38

- Не ме е страх - увери ме тя.

- Не съм си и помислил - отвърнах й.

Тя първа се спусна по стълбата. Последвах я, като затворих капака и го затегнах с моя ключ.

Ограниченото пространство на спомагателния канал, изглежда, не я притесняваше, но все пак я успокоих, че той скоро ще ни отведе в много по-широк тунел. Със сгушени рамене и приведена глава я поведох по плавния наклон надолу с особено приповдигнато настроение, задето бях в състояние да й помогна. Хубаво бе чувството да си нужен на някого, колкото и скромна да бе услугата, която предлагах.

По-малката тръба се включи в главната на нивото на пътеката за екипите по поддръжка, на метър височина над големия канал. С фенерчето й показах пода отдолу и високата извивка на тавана.

За един миг стояхме там - два тъмни силуета, край които се процеждаше тънък светъл лъч - тъй безлики, че можеше да сме просто две сенки.

Гуинет пое дълбоко дъх и после отбеляза:

- Не мирише както очаквах.

- А ти какво очакваше?

- Лоши миризми. От всякакъв вид.

- Понякога ги има, но не често. Един силен дъжд отмива всички сажди и мръсотия тук и за известно време вонята е толкова, колкото и водата. Дори към края на някоя буря, когато градът е измит от дъжда, съвсем не би искала да се изкъпеш в оттеклите се води, но след това вече не мирише чак толкова. Когато е сухо като сега, обикновено се долавя само бегъл мирис на вар, или в по-старите тунели - на силикатите от глината, използвана за направа на тухлите. Ако не промиват достатъчно често утаителите или ако в някой от тях гние мърша, замирисва гадно, но това не е проблем. - В нетърпението да споделя познанията си за моя подземен свят за малко да ми излезе пяна на устата. Потиснах порива си да се покажа експерт по каналите и попитах:

- А сега какво?

- Трябва да си ида у дома.

- И къде е това?

- Тази вечер ще е май в горния източен район, където има изглед към реката. Сутрин е красиво, слънцето сякаш е разхвърляло златни монети по водата.

- Май...?

- Имам избор. Мога да се прибера на повече от едно място.

Тя ми съобщи адреса и след кратък размисъл казах:

- Ще ти покажа пътя.

Слязохме от сервизната пътека на пода на тунела, за да можем да вървим рамо до рамо, всеки въоръжен с фенерче. Мракът бе толкова плътен, че сякаш притискаше лъчите на фенерчетата и ги правеше още по-тесни.

Докато слизахме по слабия наклон, от време на време стрелвах Гуинет с очи, ала тя спазваше обещанието си и изобщо не поглеждаше към мен.

- А ти къде живееш, Адисън?

Посочих назад.

- Натам, по-надълбоко. В отдавна забравени помещения, където никой не може да ме намери. Почти като някой трол.

- Никакъв трол не си, не говори така. Никога. Живееш само нощем, така ли?

- Живея си от зори до зори, по цял ден, всеки ден, но ако изобщо излизам, то е само нощем.

Тя промълви:

- През деня градът е пълен не само с опасности. Има също и красота, и вълшебство, и тайнство.

- Нощта предлага почти същото. Виждал съм неща, които не разбирам, но въпреки това ме възхищават.

18

Неща, които не разбирам, но въпреки това ме възхищават...