Читать «Невинност» онлайн - страница 37

- Но той те гонеше...

- Дойдох в библиотеката час преди края на работното време и се скрих в тайното място зад картината. Заспала съм и се събудих след полунощ. Качвах се по южните стълби с фенерчето, когато над мен се отвори врата, заля ме светлина и там стоеше той, също толкова шокиран да ме види, колкото и аз него. Срещаме се за пръв път от пет години насам. Никога не работи толкова до късно. А и трябваше да е в командировка в Япония още два дни. Явно се е върнал по-рано.

- Пет години? Откакто си била на тринайсет.

- От нощта, когато се опита да ме изнасили. Най-ужасната нощ в живота ми, и то не само по тази причина.

Изчаках я да обясни по-подробно, но когато не го направи, обобщих:

- Той е на стълбите над теб, ти хукваш и го подлъгваш, че си излязла от библиотеката.

- Не беше така лесно. Той ме подгони по стълбите. Бърз е. На площадката хвана ръката ми, извъртя ме и ме запрати на пода. Отпусна се на едно коляно и замахна, канеше се да ме фрасне в лицето.

- Но ето те тук...

- Ето ме тук, защото имам електрошокова палка.

- И си го повалила с нея?

- Палката няма голям успех върху човек, побеснял от ярост и зареден с адреналин. Трябваше да му пусна още един-два заряда, когато се свлече, но исках единствено да се махна от него, така че побягнах.

- За да се съвземе толкова бързо, трябва наистина доста да те мрази.

- Разполагаше с пет години, та омразата му да се дестилира. Сега е в чист вид. Чиста и мощна.

Тя се надигна от стола - тъмен силует в още по-тъмна стая.

Отдалечих се от прозореца и попитах:

- Защо те мрази той?

- Дълга история. По-добре да се скрием, преди да са отворили. Той не е толкова умен, колкото би предположил за куратор от такъв мащаб. Но може и да съобрази, че съм била тук по-рано вечерта или че е възможно да не съм си тръгнала, и тогава току-виж скоро цъфнал тук.

При първото просветване на фенерчето изрисуваното лице на момичето изглеждаше едновременно красиво и призрачно, сякаш бе образ от комикс в стил манга.

Последвах я навън към фоайето, като се дивях на лекотата в общуването ни и се чудех дали то може да прерасне в приятелство. От друга страна, след като дори родната ми майка не беше способна да понесе външността ми, евентуалната близост между Гуинет и мен най-вероятно нямаше да продължи и миг, ако тя по случайност зърнеше лицето ми. А ми се искаше да имам приятел. Много би ми харесало.

На глас изрекох:

- Не е нужно да се крием в библиотеката цялата нощ.

- Телфорд включи алармата и ако я задействаме, ще е наясно, че съм била тук, след като си е тръгнал, а аз не искам той да разбере това.

- Знам изход, който не е свързан с алармената система.

И тъй ние, фантомите на библиотеката, слязохме в сутерена и докато вървяхме, накратко й обясних как се придвижвам из града, без никой да ме забележи.

На най-долното ниво на сградата, при капака на отводнителната шахта, който беше отворен, както го бях оставил, Гуинет попита:

- Никога ли не вървиш по улиците?

- Понякога, но не често. Само ако се налага. Не се плаши от отводнителните шахти. Представата за тях е по-страшна от действителността.