Читать «Персепликуис» онлайн - страница 56

Ейдриън, Ройс, Майрън и Гаунт се настаниха в една стая. Уайът, Елдън, Магнус и Моувин заеха друга. Олрик настоя да получи самостоятелна стая, което остави Ариста също сама.

— Стойте колкото си искате — рече им Айърс. — Чувствайте се добре дошли да слезете долу пред камината. Ще изтъркалям най-добрата бъчонка и ще отпуша най-читавите бутилки. Ако решите да спите, ще пратя Джими да почука на вратите ви, щом месото стане готово. За мен е голяма чест да сте тук — последните думи изрече, взирайки се в Ариста.

Тя чу как Олрик въздъхва.

* * *

Уайът лежеше на едно от леглата, протягайки измъчените си мускули. Елдън седеше на отсрещното легло, отпуснал огромната си глава в ръце, опрял лакти на колене. Креватът се бе извил от тежестта. Уайът можеше да види въжетата, показали се под рамката. Елдън улови погледа на Уайът и му отвърна с тъжни, невинни очи. Подобно на Али, Елдън му имаше доверие. Усмихна се окуражаващо на едрия мъж.

— Спри! Не пипай това! — изкрещя Моувин и всички в стаята се обърнаха. Графът окачваше наметалото си при останалите мокри дрехи. Взираше се към Магнус, който бе протегнал ръка към меча на Пикъринг, окачен на таблата на леглото.

Магнус повдигна рунтава вежда и се навъси.

— Какво ви има на вас, хората? А нас наричате скъперници? Да не мислиш, че ще го набутам под ризата си и ще си изляза? Та той е висок колкото мен!

— Не ме интересува. Не го пипай.

— Прекрасно оръжие — каза джуджето, оттегляйки ръка, но очите му опиващи се от гледката. — Откъде го имаш?

— Беше на баща ми.

Моувин се приближи до леглото и взе меча си.

— Откъде го е взел?

— Това е семейна ценност, предавана през поколенията — Моувин държеше оръжието внимателно, сякаш беше наранено врабче, нуждаещо се от успокояване след бягството си на косъм от джуджето. Уайът не бе забелязал оръжието преди, но сега видя, че мечът е необичайно привлекателен. Семплотата му излъчваше елегантност. Линиите бяха съвършени, а металът на дръжката сияеше. Имаше едва забележими декорации.

— А как семейството ти се е сдобило с него? Рядко е човек да притежава такова острие.

— Предполагам някой от предците ми го е направил или го е поръчал.

От гърлото на джуджето се изтръгна презрителен звук.

— Това тук не е изработено от някой селски ковач, комуто мърляво хлапе е надувало меха. Това тук, момче, е изковано в огньовете под новолуние. Видът ти не го е докосвал от векове.

— Видът ми? Искаш да кажеш, че е джуджешки?

Отново презрителният звук.

— Ба! Не от моя род — или това острие е елфическо и то изящно такова — или аз съм голобрад.

Моувин го погледна със съмнение.

— Пее ли, когато разсича въздуха? Улавя ли светлината, пленявайки я в острието си? Не се затъпява, дори когато се използва като лопата и като брадва? Реже стомана? Разрязва други остриета?

Физиономията на Моувин му отговори. Графът бавно изтегли оръжието. Острието засия на светлината на фенера като стъкло.

— Да, това е елфическо острие, момче, оформено от камък и метал, потопено в жежкостта на земята и закалено в чистите води от Първородните, Децата на Феррол. Очите ми са виждали само още едно толкова красиво острие.