Читать «Персепликуис» онлайн - страница 53

Той въздъхна и се извърна. Олрик забеляза ръката му за миг да се вдига към лицето, преди да се отпусне върху дръжката на меча. Само дето това не бе оръжието на Моувин.

— Не бях забелязал — каза Олрик, кимайки към хълбока му.

— Това е първият път, в който го препасвам — отдръпна ръка засрамено. — Толкова дълго чаках. Гледах как баща ми го носи — толкова красиво, толкова елегантно оръжие. Имаше моменти, в които си мечтаех за него. Исках да го подържа, да го размахам, да го чуя как пее за мен във въздуха.

Олрик кимна.

— Ами ти? — попита го телохранителят му. — Още ли проявяваш интерес към короната на Новрон?

Кралят изпуфтя и щеше да се изсмее, ако не беше иронията.

— Вече си имам корона.

— Да — тъжно каза Моувин.

Гласът на Олрик почти не се различаваше от шепот:

— Понякога цената на мечтите е тяхното осъществяване.

* * *

Тъкмо затваряха градските порти, когато пристигнаха в града. Ариста не познаваше стражника. Беше плещест мъжага с олисяващо теме, облечен в сурова кожа, който нетърпеливо им махна да влизат.

— Къде можем да намерим добро място за нощуване, добри ми човече? — запита Олрик, заобикаляйки с коня си пазача, който се зае да заключва портата.

— Акуеста. Ха! — изсмя се мъжът.

— Имах предвид тук.

— Зная какво имаше предвид — отвърна пазачът рязко. — Гномът има стаи, ако не се лъжа.

— Гномът?

— Това е странноприемница — обясни Ариста. — „Смеещият се гном“ — между Кралска и Знайна.

Стражникът я погледна любопитно.

— Благодаря — рече тя, пришпорвайки коня си. — Насам.

Вонята на урина и тор, която Ариста бе запомнила като характеризиращата миризма на Ратибор, бе заменена с тази на дим. Иначе градът не се беше променил особено от последното ѝ идване. Улиците се срещаха една друга под странни ъгли, принуждавайки постройките да приемат екстравагантни форми. Дъските, проснати над мръсотията, сега бяха покрити зад дебел пласт сняг. Зимата бе откраднала листата от дърветата и вятърът фучеше из празни улици. Само снегът помръдваше. Ариста очакваше зимата да разведри мястото и погребе мръсотията, но вместо това градът бе станал мрачен и пуст.

Сега тя яздеше начело. Зад себе си чуваше Олрик да ръмжи. Говореше прекалено тихо, за да чуе думите му, но тонът беше красноречив. Не бе доволен от нея — отново. Друг път би изостанала, извинявайки се за каквото е сбъркала, опитвайки се да го накара да се почувства по-добре. Но сега бе уморена, измръзнала и изгладняла. Искаше да се добере до странноприемницата. Чувствата му можеха да почакат докато отседнеха.

С приближаването на централния площад, тя се опита да държи очите си сведени, съсредоточавайки се в снега и стъпките на Принцеса, но не можа да се въздържи. Когато се намираха в средата на площада, очите ѝ загърбиха волята ѝ и погледнаха. Стълбът все още беше там, но въжетата ги нямаше. Мрачен и издължен, почти сливащ се с околностите, той неотменно напомняше за евентуална съдба.

Под снега има кръв, помисли си тя.

Дъхът ѝ секна, устната ѝ затрепери. Тогава забеляза някой да се изравнява с нея. Не знаеше дали е чула приближаването му или само бе усетила присъствието му, но внезапно Ейдриън се оказа на една ръка от нея. Не я погледна, нито заговори. Просто яздеше мълчаливо. За пръв път се отделяше от Ройс от началото на пътуването и тя се зачуди какво го е довело напред. Искаше ѝ се да вярва, че се е присъединил към нея, защото знае как се чувства. Бе глупаво, но мисълта я караше да се чувства по-добре.