Читать «Персепликуис» онлайн - страница 51

Пътуваха по Стария южен път, за който Олрик знаеше от картите, че отвежда чак до Тур Дел Фур, в южния край на Делгос. Докато минаваха през Адендал Дурат, пътят бе не повече от цепнатина, която прекосяваше скалистите планини, спускайки се от платото на Уоррик към равнините на Ренидд. Снегът бе навял преспи в прохода, така че на моменти им се налагаше да слизат и да помагат на конете, но иначе пътят оставаше проходим. Месеците редуване на слънце с мразовити нощи бяха стегнали повърхността с ледена корица, която пропукваше под подковите. Рожба на това редуване бяха и множеството ледени висулки по скалите. Зимата вече отстъпваше, дните ставаха по-дълги. И макар светът да бе погребан, дебелината на савана намаляваше.

Никой не беше изключително бъбрив през утрото. Гаунт и Магнус бяха особено тихи, отказвайки дори да признаят присъствието на другия. Дигън се беше омотал, само носът му се подаваше. Студът изглежда не притесняваше Магнус, който направляваше колата с голи ръце. Дъхът му заскрежаваше мустаците и остатъка от брадата, оставил ги в замръзнала гримаса на раздразнение.

Ройс и Ейдриън яздеха в края. Олрик не забеляза никой от двамата да говори. Ройс яздеше разсеяно, вдигнал качулка, поклащаш се, сякаш е заспал. Петте момчета бяха с тях. Често си шепнеха, какъвто навик имаха слугите. Морякът, когото наричаха Уайът, яздеше заедно с огромния си приятел. Олрик никога не бе виждал толкова едър мъж. Бяха му дали товарен кон, а краката му пак едва не опираха земята, стремената се влачеха. Уайът бе прошепнал някоя и други дума на гиганта в началото, но Елдън не бе казал нищо.

Единственият разговор, единственото нарушаване на хрупането на снега и задъханото дишане на животните, произтичаше между Майрън и Ариста. Не минаваше четвърт час без монахът да ѝ посочи нещо любопитно. Олрик бе забравил склонността на Майрън да се удивява от всичко — без значение колко е тривиално. Определи двадесетфутовите висулки по скалите като същинско чудо. Също така посочваше различни фигури в скалите — една от които се закле, че приличала на брадат човек. Ариста се усмихваше любезно, а веднъж дори се изсмя високо — момичешки смях, лек и безгрижен. Олрик щеше да се срамува да се смее така открито. Сестра му изглежда не се интересуваше какво мислят за нея околните.

Мразеше как бе поела командването на тръгване. Колкото и да се бе наслаждавал на Гаунтовото изражение, когато Ариста го бе гълчала, не му харесваше решителния начин, по който сестра му действаше. Ако само му бе дала време да предприеме нещо. В крайна сметка той беше крал. Императрицата предостави на Ариста правото да организира експедицията, но това не означаваше и да я води. Така и не бе изтъкнала задоволително обяснение относно присъствието ѝ. Бе предположил, че тя ще си седи тихо в колата, предоставяйки командването не него, но трябваше да се досети за развитието на нещата. Като се имат предвид действията ѝ в двора, учудващо беше, че още не е започнала да носи панталони.

Преди обед напуснаха тесния проход. Някъде по това време утринните облаци неохотно се махнаха от небето. На юг земята разкриваше великолепна гледка. В далечната долина Олрик зърна Ратибор. Градът не изглеждаше по-голям от палеца му и от това разстояние изглеждаше красив — сгушена долчинка в морето от гора и поле.