Читать «Персепликуис» онлайн - страница 44

— Но аз не мога да ти дам нищо. Аз съм просто монах от Уиндското абатство — той дръпна расото си. — Това е всичко, което притежавам. Всичко, което някога съм притежавал. Технически, то всъщност принадлежи на абатството.

— Но… — Аленда го изгледа смаяна. — Не знаете ли?

Майрън зачака, отново премигвайки.

— Татко и братята ни са мъртви, паднали в битката срещу елфите. И тримата умряха в Дрондил Филдс.

— Съжалявам да чуя това — каза монахът. Потупа я по ръката. — Тъгувам за загубата ти. Трябва да се чувстваш ужасно.

— Те бяха и ваше семейство.

— Да, разбира се, но аз не бях толкова близък с тях. Всъщност съм срещал само татко и то веднъж. Но това не намалява симпатията ми към теб. Съчувствам ти. Има ли нещо, което бих могъл да сторя?

Въпросително свъсила вежди, Аленда се спогледа с Емили.

— Не съм сигурна, че разбирате? Вие наследявате семейното богатство и титла. Сега вие сте маркизът на Глъстън. Владеете хиляди акри земя, замък, села — барони и рицари са под ваша команда. Владеете животите на хиляди мъже и жени, които живеят или умират по ваша заповед.

Майрън потръпна и сгърчи лице.

— Не, не. Съжалявам, трябва да си се объркала. Не искам нищо от това. Предполагам не бих могъл да те натоваря с всички тези неща?

— Значи мога да получа долината Рилан?

— О, не… тоест, да — имам предвид, всичко. Не го искам. Можеш да вземеш всичко… а има ли книги?

— Няколко, ако не се лъжа — рече Аленда, замаяна.

— В такъв случай бих ли могъл да получа тях? — попита той. — Може да си ги вземеш, след като ги прочета, а ако не, бих искал да ги прибавя към библиотеката в Уиндърмиър. Това проблем ли ще представлява?

— Искате да кажете, че искате да взема целия Глъстън? Всичко — без книгите?

Майрън кимна и погледна към Емили.

— Ако това ще те затрудни прекалено, вероятно твоята приятелка може да помогне. Би могла да вземе някои от замъците и рицарите — допълнителните ръце облекчават работата.

Аленда кимна, все още зяпнала.

Майрън се усмихна.

— Друго ще има ли?

Сестра му бавно поклати глава.

— В такъв случай ми беше приятно да се запознаем — той се здрависа с Аленда. — И с двете ви — стисна ръката и на Емили. Жените не продумаха.

Майрън излезе и се облегна на стената, чувствайки се, сякаш току-що се е измъкнал от самата смърт.

— Ето къде си бил — викна Ейдриън, който крачеше по коридора, стиснал малка книжка. — Пажът ми каза, че ще те намеря тук.

— Току-що се случи нещо изключително странно — рече Майрън, сочейки към салона.

— Забрави — боецът протегна книгата. — Трябва да прочетеш това тази нощ. Ще се справиш ли?

— Само това?

Ейдриън се усмихна:

— Знаех си, че мога да разчитам на теб.

— А какво е то?

— Дневникът на Едмънд Хол.

— Удивително!

— Именно. А утре по пътя ще ми разкажеш какво пише. Така времето ще минава по-лесно.

— Пътя… утре? — попита монахът. — Към манастира ли ще тръгвам?

— Нещо по-добро — ще тръгнеш по пътя на геройството.

Глава 6

Доброволци

Станеше ли дума за килии, Уайът Деминтал бе лежал и в далеч по-лоши места. Въпреки камъка бе изненадващо топло и сходно с единичната килия, която бе обитавал през последните няколко седмици. Малкото легло беше по-удобно от онези в повечето стаи, които наемаше — и много по-меко от корабните хамаци. Малък прозорец, разположен високо на една от стените, допускаше светлина. Трябваше да признае, че помещението е добро. Дори щеше да го намери за удобно, ако не бяха затворената врата и взиращото се в него джудже.