Читать «Персепликуис» онлайн - страница 270

— Сбогом, Ройс. Толкова ми бе приятно да се познаваме. Помниш ли за какво си говорихме в Уиндското абатство при последното ти идване?

Усмивка придърпа крайчетата на устата на Ройс.

— Всеки заслужава малко щастие.

— Да, никога не забравяй това. О, и ако намериш някакви книги от другата страна на Нидвалден, донеси ги при следващото си идване. С радост бих научил повече за елфите.

— Значи се сбогуваме — каза Ейдриън, докато двамата с Ариста слизаха по стълбите, хванати за ръка.

— Най-сетне ще се отървеш от мен — каза му Ройс.

— Ще се върнеш скоро, нали? — попита Ариста.

Той кимна и се усмихна.

— Съмнявам се, че на другия бряг ще имат Монтмърси. Имам място само за няколко бутилки.

— В такъв случай ще се погрижа винаги да имам налично — каза му Ариста. В ръцете си държеше Рога на Гилиндора. — Това принадлежи на владетеля на елфите.

— Благодаря.

— Никакъв ескорт за краля? — попита Ейдриън, оглеждайки се.

— Чакат ни на кръстопътя отвъд гората. Не исках да се взират в мен, докато се сбогувам.

Взе ръката на Ариста и постави тази на Ейдриън отгоре ѝ.

— Предавам го на теб. Официално става твой проблем. Ще трябва да се грижиш за него, а това не е лесно. Той е наивен, доверчив, незрял, ужасно простодушен, невеж за всичко, което си струва да се знае, и яростен идеалист — поспря, артистично мислейки за още качества. — Също така е нерешителен, отвратително честен, ужасен лъжец и твърде добродетелен. Става да се облекчи два пъти всяка нощ, мачка дрехите, вместо да ги сгъва, мляска с отворена уста и говори, докато се храни. Има отвратителен навик да си пука пръстите всяка сутрин на закуска и, естествено, хърка. Последното може да се облекчи като пъхнеш камък под одеялото му.

— Ти си бил? Всички онези нощи, когато лагерувахме? — Ейдриън изглеждаше смаян.

Ариста обви ръце около крадеца и го прегърна силно. Ройс отвърна на прегръдката, сетне за един дълъг момент се вгледа в очите ѝ.

— Той е голям късметлия.

Тя се усмихна и го целуна за сбогом.

След това Ейдриън го сграбчи в мечешките си прегръдки, тупайки го по гърба.

— Пази се, друже.

— Винаги внимавам. О, и ми направи една услуга. Погрижи се Магнус да получи това — подаде му Алвърстоун. — Изчакай да си ида и му кажи… кажи му, че създателят казал, че трябва да го получи.

Модина, Амилия и Нимбус излязоха от двореца заедно с двете момичета и мистър Рингс, когото Амилия неловко държеше в ръце. Императрицата обърсваше сълзите си и полагаше усилия да не позволи на устните си да треперят прекалено очевидно. Когато прекосиха стълбите, тя се наведе и прегърна Мерседес, държейки я за известно време, преди да я пусне. Когато го стори, момиченцето изтича и посочи:

— Това моето пони ли е?

Ройс кимна и Ейдриън я постави върху седлото.

— Чао, Али! — викна тя, галейки гривата на понито. — Отивам да стана принцеса!

Амилия остави миещата мечка.

Нимбус бе облечен в пътни дрехи, на гърба си имаше малка раница, а неизменната кожена чанта висеше до бедрото му.