Читать «Персепликуис» онлайн - страница 28

Даже и след раждането на четири деца, главите продължаваха да се обръщат след Белинда Пикъринг — за голямо неудоволствие на баща му, ако можеше да се вярва на слуховете. С десетилетия се носеха приказките за многобройните дуели за защитата на честта ѝ. Легендата нашепваше, че били двадесет на брой, всичките предизвикани от прекалено дългия поглед на някой мъж. И всички свършвали фатално за оскърбителя, намерил смъртта си от вълшебния меч на граф Пикъринг. Това бе легендата, но Моувин знаеше, че случаите са само два.

Първият се случил преди да е роден. Баща му разказа историята на тринадесетия му рожден ден, денят, в който бе усвоил първия дял от Тек’чин. Обясни как с майка му пътували сами, когато били нападнати от четирима разбойници. Баща му бил склонен да им даде конете, кесията и дори бижутата на съпругата си. Но видял как поглеждат към Белинда. Зърнал глада в очите им, докато те си шепнели нещо. Графът убил двама, наранил третия, а четвъртият си плюл на петите. Баща му бе получил белег, дълъг почти цял фут.

Вторият се случи, когато Моувин бе на десет. Бяха дошли в Акуеста за Зимния фестивал и графът на Тремор се бе разгневил, когато Пикъринг бе отказал да участва в съревнованието с мечове. Тремор знаеше, че дори и да спечели, щеше да бъде смятан за втори, затова бе предизвикал Пикъринг на дуел. Бащата на Моувин бе отказал. Тогава графът на Тремор грабнал Белинда и я целунал пред целия двор. Тя го ударила и се отскубнала. Посягайки да я сграбчи, той раздрал деколтето ѝ. Тя паднала на пода, плачейки. Моувин помнеше кристално ясно как баща му бе изтеглил меча си и казал на сина си да придружи майка си до стаята им. Не уби съперника си — задоволи се да му отсече ръката.

И все пак бе лесно да види как се разпространяваха историите. Дори той можеше да види колко е красива Белинда. Но сега за пръв път забеляза сивото в косата ѝ и бръчките по лицето. Винаги стоеше изпъната, но сега се бе привела напред, като че притисната от невидима тежест.

— Не те виждам много — каза тя. — Къде беше?

— Никъде.

Очакваше я да настоява, да го разпитва. Зачака, но тя само кимна. Това ѝ поведение го притесняваше.

— Канцлер Нимбус се отби по-рано. Искаше да те уведоми, че императрицата свиква среща следобед и че трябва да присъстваш.

— Зная. Олрик вече ми каза.

— Каза ли и за какво ще е?

— Ще е свързано с инвазията, убеден съм. Ще иска да поведе всеобща атака. Олрик подозира, че тя ще използва кризата, за да изиска Меленгар да се присъедини към империята.

— Какво ще направи Олрик?

— Какво може да стори? Олрик не е крал без кралство. Трябва да те предупредя, че възнамерявам да се присъединя към него. Ще събера каквито хора са му останали, ще оформя войска и ще я поведа.

Отново мълчаливото, покорно кимване.

— Защо правиш това? Ако само преди месец бях казал, че ще отида на война, още щеше да ми надуваш главата.

— Преди месец беше моят син, днес си граф Пикъринг.