Читать «Персепликуис» онлайн - страница 262

— Какво да приема?

— Да станеш шаферка на сватбата ми.

Арбър я изгледа объркано.

— Но, Ърма, та ти вече си омъжена за Винс.

Беше ред на Ариста да я изгледа неразбиращо, сетне се засмя високо.

* * *

Ейдриън откри Ройс на мостчето. Беше тъмно, но луната бе изгряла и той зърна тъмния силует на приятеля си наведен над перилата, загледан в черните води, които течаха отдолу.

— Тълпата те изнервя? — попита боецът. Ройс не отговори. Дори не вдигна глава. — И какво ще правиш сега?

— Не зная — тихо каза Ройс.

— Осъзнаваш, че потеклото ти те прави не само крал на Ериван, но и император на Апеладорн. Говори ли с Модина?

— Тя вече ми каза, че ще слезе от престола.

— Император Ройс? — рече Ейдриън.

— Не звучи добре, нали?

Ейдриън сви рамене, облягайки се на същите перила.

— С времето и това ще стане.

От постройките на улицата само пекарната светеше. В имението също проблясваха светлини, прилични на жълти звезди връз хълма заради разстоянието.

— Чух, че се каниш да се жениш за Ариста.

— Откъде си чул това?

— Майрън спомена нещо за церемонията.

— А, да. Е, смятах, че той ще свърши добра работа, а никой от двама ни не е във възторг от идеята за нифронска церемония.

— Смятам, че идеята е добра — Ройс се загледа във водата. — Недей да чакаш. Жени се веднага и започвай да се радваш на щастието.

Ветрецът поклащаше голите клони на близките дървета и просъскваше леко, промъквайки се под моста. Ейдриън пристегна яката си и погледна към реката.

— Значи ще търсиш истинския ѝ убиец? — попита Ейдриън. — Знаеш кой е? Искаш ли да дойда?

— Не — отговори Ройс. — Вече е мъртъв.

— Наистина? И как се чувстваш?

Крадецът сви рамене.

— Знаех, че не е Мерик — обясни, разкъсвайки листо над моста. — Още помня лицето му да се взира в мен. Казвайки ми как не е той. Обяснявайки как не можело да е негово дело. Беше смутен. Мерик смутен — това беше първата ми догадка. А днес получих и последната.

— Каква догадка?

— Император Ройс — бил е ужасѐн от тази вероятност. Ройс Мелбърн на трона — би ли могло да има нещо по-ужасяващо? Затова никога не ни е казал. Събра ни заедно с надеждата ти да ме промениш, но това не помогна. Бях прекарал твърде много години, учейки се да мразя. Изгубих ценността на живота. Тогава е узнал за Мерседес. Аз изгубих човечността си, но тя е била чиста. Би могъл да я обучи, да я превърне в съвършения владетел.

— Аркадиус? Но защо му е да убива Гуен?

— Това също е по моя вина. Казах му, че тя се е съгласила да се омъжи за мен. Знаел е, че ще взема Мерседес и всичките му усилия за нея ще бъдат пропилени. Дори в най-смелите си мечти не си е представял, че ще се оженя за Гуен и когато разбра, трябваше да я убие, преди тя да ми е казала за дъщеря ни.

Той се загледа в звездите и прокара ръка по лицето си. Когато заговори отново, гласът му потрепваше.

— Казах на Аркадиус, че тя е в Уиндското абатство. Той е наел Мерик да я отвлече и да я доведе в Колнора. Бил е на мястото преди срещата, скрит с арбалет.

Ройс се извърна към приятеля си, в очите му имаше сълзи.

— Но това, което не мога да разбера — той също я обичаше. Как е могъл да дръпне спусъка? Как е могъл да я гледа как изпищява и пада? Колко изпълнен с ужас трябва да е бил, за да стори това? Колко страховит съм аз?